Ето, че отново вървеше по същия прашен път, такъв, какъвто го беше оставил преди десет години. Къщите наоколо бяха покрити с дебел, пухкав сняг, а над неговата се виеха грозни гарги, които не вещаеха нищо добро. Застана на прага и се загледа в необичайно красивия коледен венец на вратата. Всички прозорци бяха украсени с разноцветни герлянди, а на някои даже се забелязваха снежинки. Отвътре се чуваше весел детски смях, който огласяваше цялата къща. Чие беше това дете? Този въпрос изведнъж изникна в съзнанието му, прободе го. А може би е на Томи, милото му по-малко братче . Че той сега не беше толкова малък, трябваше да е на 26, колкото Кремена. Кремена...неговата любима, дали тя беше със семейството сега? Все пак те бяха женени преди той да отиде на войната. Но от тогава изминаха десет години. През първите четири не спираше да пише на всички, които обичаше, но след това го изпратиха на тайна мисия в Узбекистан, която се проточи шест години. Колко много време е това. Не беше чувал нищо за близките си през това време, дали всички бяха добре? Сега, когато стоеше пред прага на дома си, за първи път се почувства чужд, все едно мястото му не беше тук. И още такива мисли щяха да нахлуят в съзнанието му, ако вятърът не беше размърдал голямата желязна врата, която ограждаше градината. Разбира се, той беше влязъл през задния вход, дори не се беше сетил да използва главната врата. Но сега беше различно...имаше нещо странно. На голямата порта висеше внушителен некролог. Сърцето му затуптя силно, направи шест бързи крачки, по време, на които през главата му минаха какви ли не мисли, но никога това, което видя. Едва на припадна, замря, вглеждайки се в собственото си по-младо “аз”. Прочете бегло думите: “загинал геройски във войната”. Не можа да издържи вече, бързо се върна на прага и отвори рязко вратата. Отново още един удар се заби в гърдите му. На дивана, пред камината, с хванати ръце и светнали погледи, той разпозна Кремена и родния си брат. Малко, русо момиченце си играеше с кукли на пода, в краката им. От устните на брат му излезнаха откъслечните слова: “Георги... ама как така?”. Сега разбираше всичко, животът беше продължил и без него, той вече се беше превърнал в спомен, в нещо, което можеше да донесе само тъга. Болезнените му прозрения прекъсна гласът на момиченцето: “ Мамо, тати, кой е този чичко?”