Jan 29, 2012, 7:35 PM

Тъгата по избледняващия спомен

956 0 2
2 min reading

                Тя бе всичко за него… Лидия, неговата Лидия, създание, пред което ангелите бяха просто бели сенки на мечтите и копнежите. Лидия бе омайна, желана, изкусителна и единствена, Лидия бе негова. В този момент Александър стоеше и се взираше в черните ú очи, в това, което те криеха. Очи, правещи сивия свят по-добро място, очи, криещи друг пъстър и жадуван рай вътре в себе си. Лидия бе неговата богиня, бе неговият свят… Лежаха в обятията си, положили тела върху майската трева, и гледаха към небосвода, обсипан с купища звезди, молещи да бъдат зърнати. Той се взираше в прекрасните ú очи. Потъваше и потъваше… Все по-дълбоко и по-дълбоко. Също като удавник преди сетния си миг, Александър усещаше това омайване, този разкош на близката среща със смъртта, на близката среща с любовта, а Лидия го гледаше и гледаше… Те мълчаха, бяха оставили чувствата, погледите и надеждите да говорят. От далечината се носеше звукът от свирещи щурци, ароматът на пролетните цветове, ароматът на живот, на разцвет, а двамата влюбени продължаваха безмълвно да се взират един в друг… Потънали в обятията си, за тях нямаше време, нямаше пространство, нямаше болка, нямаше закони и правила, бяха само те двамата и опияняващата майска нощ. Александър прокара плахо пръсти през косата ú. Искаше да я целуне, мечтаеше да усети блажения вкус на изкусителните ú кървавочервени устни, мечтаеше да потънат завинаги, двамата в едно цяло обладани от страстта, мечтаеше тя да е негова завинаги, мечтаеше, мечтаеше, мечтаеше… А Лидия бе Венера, бе Афродита, бе светица. Очите ú бяха най-красивите, сърцето най-доброто, сърце, готово да обича с цялата сила на света, сърце, готово да бъде в ръцете на най- желания на света, на Александър. Той знаеше, че тя го обича, че го желае, но го бе страх... Страх дали е достоен, страх дали няма да омърси белотата и непорочността ú, страх го бе да не би да я изгуби. Те копнееха един за друг, за допира между тях, за целувката.  Александър плахо приближи глава към нейната, тя затвори очи в очакване на сбъдването на една мечта, отпусната в обятията му. Той затвори очи и я целуна. Най-красивата и жадувана целувка възпламени майската нощ, възпламени една млада любов, възпламени света и го направи рай… Когато най-сетне Александър отвори очи, той бе седнал. В ръцете си държеше две рози, а пред него стоеше студен и бездушен камък, мемориал, на който бе изписано името на Лидия, на тази Лидия, която бе изгубил, на тази Лидия, която преди една година си отиде и сега стоеше безмълвно под черната земя, на тази Лидия, която бе обичал и продължаваше да обича в своите сънища, на тази Лидия… От окото му се стече самотна сълза, той остави цветята на гроба и стана, все така отчаян, все така печален, защото щастието за него бе погребано в същи този гроб, в които бе и неговата любима, и единственото му бе останала любовта към спомена, спомена за отминалата пролет, спомена за щастието, спомена за Лидия!

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Димитър Кожухаров All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Любовен случай 🇧🇬

latinka

Строителният работник със специалност плочкаджия Ангел Ангелов Ангелов, наричан Ангел Чушката се влю...

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

С нами Бог 🇧🇬

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...

Иисуса 🇧🇬

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Щастие 🇧🇬

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Греховете на Фатима 🇧🇬

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...