Тя бе всичко за него… Лидия, неговата Лидия, създание, пред което ангелите бяха просто бели сенки на мечтите и копнежите. Лидия бе омайна, желана, изкусителна и единствена, Лидия бе негова. В този момент Александър стоеше и се взираше в черните ú очи, в това, което те криеха. Очи, правещи сивия свят по-добро място, очи, криещи друг пъстър и жадуван рай вътре в себе си. Лидия бе неговата богиня, бе неговият свят… Лежаха в обятията си, положили тела върху майската трева, и гледаха към небосвода, обсипан с купища звезди, молещи да бъдат зърнати. Той се взираше в прекрасните ú очи. Потъваше и потъваше… Все по-дълбоко и по-дълбоко. Също като удавник преди сетния си миг, Александър усещаше това омайване, този разкош на близката среща със смъртта, на близката среща с любовта, а Лидия го гледаше и гледаше… Те мълчаха, бяха оставили чувствата, погледите и надеждите да говорят. От далечината се носеше звукът от свирещи щурци, ароматът на пролетните цветове, ароматът на живот, на разцвет, а двама ...