Тъгата по избледняващия спомен

                Тя бе всичко за него… Лидия, неговата Лидия, създание, пред което ангелите бяха просто бели сенки на мечтите и копнежите. Лидия бе омайна, желана, изкусителна и единствена, Лидия бе негова. В този момент Александър стоеше и се взираше в черните ú очи, в това, което те криеха. Очи, правещи сивия свят по-добро място, очи, криещи друг пъстър и жадуван рай вътре в себе си. Лидия бе неговата богиня, бе неговият свят… Лежаха в обятията си, положили тела върху майската трева, и гледаха към небосвода, обсипан с купища звезди, молещи да бъдат зърнати. Той се взираше в прекрасните ú очи. Потъваше и потъваше… Все по-дълбоко и по-дълбоко. Също като удавник преди сетния си миг, Александър усещаше това омайване, този разкош на близката среща със смъртта, на близката среща с любовта, а Лидия го гледаше и гледаше… Те мълчаха, бяха оставили чувствата, погледите и надеждите да говорят. От далечината се носеше звукът от свирещи щурци, ароматът на пролетните цветове, ароматът на живот, на разцвет, а двамата влюбени продължаваха безмълвно да се взират един в друг… Потънали в обятията си, за тях нямаше време, нямаше пространство, нямаше болка, нямаше закони и правила, бяха само те двамата и опияняващата майска нощ. Александър прокара плахо пръсти през косата ú. Искаше да я целуне, мечтаеше да усети блажения вкус на изкусителните ú кървавочервени устни, мечтаеше да потънат завинаги, двамата в едно цяло обладани от страстта, мечтаеше тя да е негова завинаги, мечтаеше, мечтаеше, мечтаеше… А Лидия бе Венера, бе Афродита, бе светица. Очите ú бяха най-красивите, сърцето най-доброто, сърце, готово да обича с цялата сила на света, сърце, готово да бъде в ръцете на най- желания на света, на Александър. Той знаеше, че тя го обича, че го желае, но го бе страх... Страх дали е достоен, страх дали няма да омърси белотата и непорочността ú, страх го бе да не би да я изгуби. Те копнееха един за друг, за допира между тях, за целувката.  Александър плахо приближи глава към нейната, тя затвори очи в очакване на сбъдването на една мечта, отпусната в обятията му. Той затвори очи и я целуна. Най-красивата и жадувана целувка възпламени майската нощ, възпламени една млада любов, възпламени света и го направи рай… Когато най-сетне Александър отвори очи, той бе седнал. В ръцете си държеше две рози, а пред него стоеше студен и бездушен камък, мемориал, на който бе изписано името на Лидия, на тази Лидия, която бе изгубил, на тази Лидия, която преди една година си отиде и сега стоеше безмълвно под черната земя, на тази Лидия, която бе обичал и продължаваше да обича в своите сънища, на тази Лидия… От окото му се стече самотна сълза, той остави цветята на гроба и стана, все така отчаян, все така печален, защото щастието за него бе погребано в същи този гроб, в които бе и неговата любима, и единственото му бе останала любовта към спомена, спомена за отминалата пролет, спомена за щастието, спомена за Лидия!