Учител по неволя
Предколедни нелепици
С треперещи пръсти и с течащ нос, целият посинял от студ, г-н Многознаев държеше четка и боядисваше централната врата на училищната сграда. Той боядисваше не защото искаше да облагороди мястото, т.е. не по своя воля, а защото неговите ученици бяха изписали върху вратата с блажна боя, и то на латиница, следния надпис: “Пенка отиде на къра”.
- По дяволите! Опръсках се! Проклет студ! – с тракащи зъби произнесе г-н Многознаев, след като беше изпуснал четката върху якето си.
- О-хо, колега! Виждам, че бачкаш яко, а?! – дочу се фъфлещият глас на г-н Смучеводков.
Г-н Многознаев се обърна и видя срещу себе си почервенялото подпухнало лице на колегата си, който, изглежда, и тази сутрин беше яко фиркан.
- Здравей, колега! – поздрави Многознаев, опитвайки се да не показва, че ченето му трепери. – Всъщност наистина бачкам яко! – продължи той. – Чувствам се точно като Том Сойер.
- Том Сойер ли? – попита г-н Смучеводков. – Не го познавам.
- Всъщност Том Сойер е герой от едноименния роман на Марк Твен – поясни г-н Многознаев, но думите му не пробудиха искрици в мътния и леко блуждаещ поглед на колегата му. – Знаеш ли, всъщност... – продължи Многознаев, в чиято премръзнала глава се зароди хитроумен план. – Всъщност положението ми само отстрани изглежда зле. Бързо свикнах със студа, а и е по-добре да боядисвам вратата на училището, вместо да преподавам в час. Така никой не очаква от мен да си свърша задълженията с учениците и ми е спокойно.
- Така ли? – озадачено попита г-н Смучеводков.
- О, да! – убеди го г-н Многознаев. – Безгрижно ми е някак си. А и ще си тръгна, за щастие, веднага след като приключа с боядисването, от което не ми остава никак много.
Съблазнен от възможността да офейка по-рано от работа, попаднал в хитрата томсойеровска клопка, г-н Смучеводков се примоли на колегата си:
- А бе, колега, дай да се смениме! Виждам, че ти е студено. Аз също мога да се справя с тая врата.
- Не, не! Не може! – отсече г-н Многознаев. – Работата е хем приятна, хем отговорна. По-добре да не рискувам.
- Ама моля ти се, бе! Няма страшно – продължи да упорства Смучеводков.
- Не знам... – след кратко размишление рече г-н Многознаев. – Г-жа Алкохоликова може да ми направи проблем...
- Спокойно! Спокойно! – отвърна колегата му. – Вуйна няма да ти се кара. Аз ще поговоря с нея. Хайде, дай сега и аз да пробвам, а ти влизай в час да преподаваш.
- Добре, но се старай много! – със сериозен тон отвърна г-н Многознаев, след което подаде четката на колегата си и влезе в училището.
***
Г-жа Гърдиголямова бе кръстосала крака и се чудеше как да убие времето в класната стая на учениците от 12а клас, където се намираше в момента, тъй като трябваше да проведе часа на класния.
Знаете, че днес, на двадесет и трети декември, ще се проведе официално тържество...
- Извинете, г-жо! – провикна се един от нейните ученици. – Може ли да попитам нещо?
- Атанасе, може да попиташ, но само ако го направиш на английски! – отвърна строго педагожката.
- Ааа... – започна ученикът. – Екскюзе моа, ай трябва да гоу, защото ай хев разстройство фром инсайд!
- Ха-ха! Избухнаха в смях учениците.
След като Атанас излезе от стаята, г-жа Гърдиголямова продължи:
- Специално съм предупредена от нашата мила директорка, г-жа Алкохоликова, че на коледното тържество ще присъстват хора от МИНИСТЕРСТВОТО, хора от Кметството, от Общината и т.н. Ще има и камери! От ТЕЛЕВИЗИЯТА ще дойдат да ни снимат! Днес разбрах, че всеки класен ръководител ще трябва да представи учениците си и те да се представят с някакво изпълнение.
- Споко, г-жо! – обади се Петър от нейния клас. – Хич не се панирайте! Аз мога да гълтам огнени мечове!
- Не, не, без това! – ужасена отвърна учителката.
- Аз имам по-добра идея бе, кашмири! – провикна се Панайот. – Аз мога много хубаво да рецитирам стихотворения. Даже и пиша такива! Истинска поезия, не ви еб*вам!
- Не знаех, че пишеш стихове! – възхитено отвърна г-жа Гърдиголямова.
- И още как! – допълни Панайот. – Много си ме бива в стихоплетни́цата.
- Дис ис уондърфол! – възкликна от радост класната ръководителка. - Никой друг няма да представи поезия, защото никой друг в това училище не пише поезия – допълни развълнувано тя.
- Ние пък можем да сме балет – провикнаха се две от момичетата в класа.
- Грейт! Фантастик! – съгласи се с тях г-жа Гърдиголямова. – Оставям Ви да подготвяте номера, а аз излизам в почивка, тъй като очевидно съм си свършила задълженията! Репетирайте! Практис! – допълни тя и с танцувална стъпка излезе от стаята.
***
Учениците на г-н Многознаев, известни още и като “Проклятието 11б”, се намираха в една стая на първия етаж, тъй като предишната им класна стая бе изпочупена при мистериозни обстоятелства. Учениците например твърдяха, че лампите сами са се откъснали от тавана, а дупки от куршуми по пода по тяхно време нямало.
Но и сегашната стая не изглеждаше много по-добре от предишното леговище на тийнейджърите. Понеже беше зима и понеже бяха на първия етаж, учениците излизаха и влизаха в училището само през прозорците. Хвърляха купища снежни топки в стаята и се замеряха с тях като някакви дечурлига.
- Даскала иде! – провикна се Миро и захвърли цигарата си настрани.
- Каква е тая кочина! – провикна се г-н Многознаев, влизайки в стаята.
Той нагази в локвите разтопен сняг, разбута двама-трима дебили, затвори прозорците и се обърна гневно към възпитаниците си:
- И тази ли стая ще опропастите!? Сега тук хем е студено, хем е мръсно, хем направо не може да се живее! Предложих на г-жа Алкохоликова да заковем прозорците, но тя каза, че щяло да бъде нехуманно. Е, дано е хуманно, когато някой си счупи главата! Мартине, Иване, не си плюйте в ушите!
- Стига де, даскале – провикна се Мартин, - Коледа е!
- Още не е Коледа, но предстои ужасяващото коледно тържество, от което тръпки ме побиват!
- Ние требе ли да да сме там? – попита един от учениците.
- Разбира се, че трябва! – повиши тон учителят. – На тържеството ще присъстват какви ли не важни хора! А и не само трябва да сте там, но и да изпълните някакъв номер! Пиеса, рецитация, песен или нещо такова. Нямаме време!
- Не бойте се, даскале! – обади се Валентин. – Аз мога да им изпеем нещо на Килата.
- Зарежи го тоя Сто кила, аз па мое да джаснем нещо на Миле Китич.
- Не, не! – извика г-н Многознаев. – Никакви такива!!!!!! Трябва да е нещо културно – продължи той.
- Щом е за културата, аз съм насреща – отвърна очилатият Антонио. – Аз пиша стихове, господине. Мога да представя нещо, да го изрецитирам.
- Ох, слава Богу! – въздъхна с удивление учителят. - Никой друг няма да представи поезия, защото никой друг в това училище не пише поезия. Ще блеснем! Супер! А сега – на работа! Не искам да изпусна момента, докато сме все още в сферата на поезията. Кажете ми сега: Какво си спомняте за Яворов?
- Аз си спомням, даскале – каза Миро и се изправи с гордост. - Яворов е написал стихотворенията „Арменци“, „Евреи“ и „Баджанаци“. Имал е и съпруга, и любовница, но умира твърде млад. За жалост, не може да им се порадва.
- Ох, мили Боже! – въздъхна г-н Многознаев. – Сега просто нямам сили да обяснявам колко лоши неща каза...
- Даскале, защо не направим оная игра, в която Вие казвате едно изречение, а ние го допълваме? – предложи Стефан.
- Добре, хубава идея! – съгласи се учителят. – Ето го първото изречение: “Отидох на разходка в гората”. Давай, Стефане, продължи натам.
- Там седнах под една дебела сянка, а после дойде Снежанка...
- И ми лепна сифилис – довърши Андрейчо.
- Ха-ха! – избухнаха в смях малолетните простаци.
- Тихо! Не е смешно, а трагично! – скара им се господин Многознаев. – Добре, че е Антонио да ни отсрами на тържеството, иначе не знам какво щяхме да правим! Ах, как ми се иска да съм вкъщи! – започна да говори сам на себе си преподавателят, защото трябваше да се разсее от простотията. Щях да послушам някоя от прекрасните композиции на Хендел...
- А бе, даскале - провикна се Марин - Вие за такива ахмаци ли ни смятате? Много добре знаем, че Хендел и Гретел е приказка, а не музикално парче!
- Не, не! – възмути се г-н Многознаев. – Хендел е композитор от епохата на Барока.
- Да, да, аре са не се правете! – обади се Кристо. - И на тоя са му дали висше образование, за да лъже будалите – допълни той, а останалите ученици избухнаха в смях.
- Последен опит за педагогическа интеракция – продължи учителят. – Извадете кой каквито банкноти има от джобовете си и нека да обсъдим кои са хората, изобразени върху тях.
- Кой е тоя? – провикна се Кирил, който светкавично бе реагирал на призива на учителя.
- Това е Паисий Хилендарски! – отвърна г-н Многознаев. – Написал е “История славянобългарска” и е един от най-почитаните българи въобще! Според някои учени от него започва епохата на Българското възраждане.
- Нямам други банкноти – каза Кирил, без да се опитва да запамети каквото и да било за Паисий Хилендарски. – Профуках ги за жетони в казиното.
- Не си ли малолетен? Как влизаш в казиното? – попита Многознаев.
- Споко бе, даскале – отвърна Кирил, - купувам на охраната един пич водка и ставаме гъсти.
- Както и да е – отвърна омаломощеният учител. – Другите, защо не вадите пари?
- Ние пари не вадим! – отвърна Миро и изгледа свирепо учителя си, а подобно нещо направиха и останалите ученици. – К’во, искате да гепите нещо ли?
- Не! – отвърна преподавателят. – Може би трябва да Ви покажа банкнотата с Алеко Константинов, но за жалост, нямам такава. Трябва да Вия разпечатя в голям размер на ксерокс някой път.
Когато учителят изрече тези думи, звънецът би. Преподавателят набързо излезе от стаята в опит да намери някое по-уютно и топло местенце, където да сгрее премръзналото си тяло.
- А бе, ахмаци - прошепна Дейвид, - даскала ми даде готинярска идея. Ако разпечатаме парите на нек’ва що-годе читава хартия и пъхнем фалшивите банкноти между истинските, може и да заблудим оная очилата бабичка в маркета!
- О, ти си гений, брато! – зарадва се Стефан. – ‘Айде, да се залавяме за работа!
***
Г-жа Алкохоликова се разхождаше из маркета и размишляваше с какво да се подкрепи, за да изкара деня. Тревожеше я това тържество. Вярно е, че се бе погрижила за всичко, но все пак... Да, щеше да има двама-трима родители, както и статисти, които да се представят за родители и на които г-жа Алкохоликова беше платила, но нещо я глождеше. Реномето на училището, което бе в окайващо положение, трябваше решително да се издигне!
Особено силно я притесняваха учениците на г-н Многознаев, които бе срещнала преди малко в магазина. Макар че те я поздравиха, г-жа Алкохоликова гордо и презрително бе обърнала главата си на другата страна, защото й бе под достойнството да общува с такива боклуци. Какво ли щяха да направят те?
Директорката бързо се отърси от тези неприятни мисли, взе бутилка коняк и енергично се запъти към касите. Там обаче я чакаше изненада.
- Пусни ме, бе! – крещеше един от учениците, хванат от охранителя.
- Ще ни лъжеш с фалшиви пари, а?
- Беше случайно!
Г-жа Алкохоликова бързо промени плана си. Трябваше да се измъкне незабелязано от маркета, за да не се разправя с учениците, защото те биха могли да потърсят помощ и закрила от нея, които тя нямаше никакво намерение да им предоставя. Затова директорката бързо уви френския си шал около носа си, остави бутилката на мястото й и се опита да излезе.
Но планът й се провали! Тъкмо отминаваше учениците, когато един от тях свирна високо, а след това се провикна:
- Ей, госпожо, тука ни спипа̀ха нещо!
Директорката направи опит да избяга, но охранителят започна да я разпитва познава ли момчетата.
Накъсо казано, последва разправия, от която госпожа Алкохоликова се измъкна много майсторски и бързо се завърна в училището.
***
Г-н Многознаев бе открил една празна стая в училището и се занимаваше с безкрайната училищна документация, която всеки учител е длъжен да води, и която докарва всеки учител до моменти на лудост.
- Ох, писна ми от всички тия бумаги! – промърмори г-н Многознаев. – То не са електронни дневници, присъствени бланки, неелектронни дневници и не знам си още какво. Сигурно заради тези глупости ми идва да си прегриза гърлото!
В този момент обаче телефонът на учителя започна да звъни.
- Ало – обади се преподавателят. – Ох, ужас! Идвам веднага. Дочуване.
***
- Как можахте да си помислите дори да фалшифицирате пари?! Как можахте да си помислите дори, че може да Ви се размине! – караше се г-н Многознаев на учениците, които бяха заловени в маркета.
- Така ще е, като на нищо не ги учите в това училище – намеси се охранителят.
- Ще трябва да Ви отведем в участъка – обади се един полицай, който беше дошъл на местопрестъплението преди г-н Многознаев.
- Момент, нека първо да се свържем с родителите – предложи учителят. – Дейвид, набери някого от родителите си.
- Не мога, даскале – отвърна момчето. – Мама и тате са в чужбина и аз си се оправям сам.
- Да, вярно... – сети се учителят. – Ами ти, Стефане.
- Майка ми е чак на другия край на България, а бащата го тури́ха в панделата, ‘щото гепи един мерцедес.
- Крушата не пада по-далеч от дървото – рече учителят.
- Тогава идвайте с мен да пишете протоколи в участъка – каза полицаят и сръга грубо двете момчета. – Вие също трябва да пишете протокол за случилото се – допълни полицаят.
- Като знам как пишат тези двамата, май сами няма да се справят – отвърна г-н Многознаев. – Но аз трябва да съм на коледното тържество. Изключително важно е! Не може ли друг път?
- Не! Веднага! – изръмжа му полицаят и подкара учителя грубо навън, към полицейската кола.
***
- Извинете, много ли закъснях? – попита г-н Многознаев, сядайки до г-жа Алкохоликова.
- Не – отвърна тя. – Преди малко започнахме, но засега нещата вещаят пълна катастрофа. Класът на г-н Смучеводков така и не се появи.
- Не се притеснявайте, г-жо Алкохоликова, моят клас ще оправи всичко!
- Дано, Многознаев – отвърна директорката.
Докато двамата разговаряха, на сцената вече бяха излезли учениците на г-жа Гърдиголямова. Панайот се беше изпъчил отпред, а около него обикаляха съученичките му, облечени като полицайки.
- Мили Боже! Това е възмутително! – възкликна г-жа Алкохоликова.
- Здравейте, скъпи гости! – провикна се ученикът. – Аз се казвам Панайот, от 12а клас съм. Заедно с моите съученички ще Ви изрецитираме едно мое стихотворение. То се казва “Стриптийз бара”:
СТРИПТИЙЗ БАРА
- Да тръгваме там, гдето голи гърди се люлеят,
там гдето ококорени мъжете немеят.
- Там, гдето ръката ми може свободно да бара...
- Къде?
- Как “къде”?
- Във стрийптиз бара!
- Да тръгваме! Не е далеко.
Там, гдето на душите става ни леко...
- Особено, когато знаем, че съпругите ни са далеко...
- Хей, сладурано! Дай ни по една бирена отвара...
- И да се наливаме!
- Къде?
- Как “къде”?
- Във стриптийз бара!
Изпълнението приключи. Цялата зала се изпълни със злокобна тишина. Няколко от организаторите на тържеството обаче се ориентираха бързо и със светкавична скорост изкараха на сцената ученикът на г-н Многознаев.
- Той ще ни отсрами – каза преподавателят.
- Боя се, че вече е късно – отвърна г-жа Алкохоликова, която дори не бе успяла да се “подкрепи” достатъчно за представлението.
- Здравейте – поздрави ученикът.– Казвам се Антонио и съм от 11б клас. Ще Ви изрецитирам едно мое стихотворение, което постнах в нета. Чрез него успях да зарутя шест пачаври. Стихотворението се казва “Обява”:
Обява
Търся си секси жена
Да ми роди деветнайсет деца.
Да ме храни, облича и пои
Но чат-пат и да ме дои
Да е красива, богата и добра
(‘щото аз не съм така)
Тиренце
Да не е курвенце
Послепис
Да не е фенка на Азис!
Послеслов
Да прави страстна френска ...
- Това е отвратително! – обърна се г-жа Алкохоликова към г-н Многознаев, но с изненада установи, че той се бе измъкнал, без тя да забележи.
***
Г-н Многознаев напусна със светкавична скорост училището, надявайки се, че през коледната ваканция гневът на г-жа Алкохоликова ще се поуталожи. Преподавателят обаче излезе толкова бързо от училището, че не успя да забележи счупената бутилка от вино “Кръв от мечка”, която лежеше пред прясно омацаната с винената помия врата на централния училищен вход.
ПП: Някои моменти от историята са вдъхновени от действителни събития.
ПС: Всички прилики с лица и действителни събития са съвсем нарочни.
© Галифрей Михайлов All rights reserved.
За съжаление има я и тази действителност...