Можете да не се чудите кой е тоя умник. За моята скромна персона иде реч. От малък родата като гракна срещу мен, „умник, та умник”! Каквото и да направех – майка, баща, баби, дядовци и населението в махалата свиваха устни по особен начин и процеждаха през зъби споменатото определение. Отраснах с това чувството, като за разнообразие понякога ми казваха „голям умник”.

И за да не съм голословен, ще дам един-два примера. Няма да дотягам. Първи пример. Когато бях по-малък, един ден заварих част от женската орда на семейството да вари сладко. Оцъклени срещу тавата, те току правеха някакви опити с капка от сладкото, като че забъркваха божията смес, от която да произлезе човечеството. Види се, че резултатите все им се виждаха окайващи, защото ордата почна да я избива на кавга. Когато се оттеглиха към кухнята, за да забъркат поредната доза курабии или нещо от тоя род, аз взех, та сложих нишесте в споменатия буламач, къкрещ в тавата. Само след пет минути то се сгъсти и не само това – така нареченото сладко придоби кафяв цвят и мирис на шоколад, защото точно такова нишесте сложих.

След малко ордата от жени дофтасаха край тавата и беше обхваната от невъобразим потрес! Като разбраха откъде иде видоизменението, ревнаха в един глас, че съм бил голям умник и дори ме погнаха с дилаф, пръчка и други подръчни средства. Не разбрах какво предизвика гнева им! Хем в случая съм голям умник, хем съм новатор, а искат да ме пердашат. Жени!

Да речем нещо друго из моето умуване в живота. За Великден същата орда, но в намален състав боядисали петдесет яйца. Радост голяма! Аз, като напорист и желаещ първенството за най-добър „борак” сред яйцата, взех да си избирам. Почвам да изпробвам яйцата. Чукам, едно о друго, чукам и най-накрая едно остана здраво. Това ме окрили неимоверно много и хукнах на улицата да завладявам споменатия приз. Онези кикимори от женското обкръжение отново ревнаха след мен, че трябва да съм бил голям умник, щом съм извършил тази идиотска постъпка.

В училище също бях набеден за голям умник. Учителите направо припадаха от смях, когато разказвах или по-скоро се опитвах да разказвам уроците. Били, моля ви се, пъстра китка от глупости. Какво да правя, като не разбират подтекста, мисълта, която лети из главата ми, блъска се в черепната кутия и поради тази причина излиза накъсана.

Както и да е. Все пак, накрая взех диплома. Ако бях тъп, както някои ми намекваха, щях ли да я получа? Не! Категорично! А аз имах дори добър успех, почти кръгло четири! Значи добре! Мога дори студент да стана. Както и направих.

Не, че ми се учеше, ама бива ли такъв ум като моя да остане незабелязан и най-вече неизползван?

Като първо на първо предприех офанзива по проучване на вузовете. Оказа се, че някъде имало приемни изпити. Това ме натъжи, а после и ядоса! Как, за такъв ум като моя да има проверка на знания? Оказа се, че има бая учебни заведения, където влизаш ей така, срещу такса. Насочих се към тях.

Започнах да овладявам различни науки. Например в агрономическия. Харесваше ми да ям плодове и зеленчуци. Като салата към пържолата. И не че бях някой дебел, напротив, аз съм тънък като фуражна царевица. Дори не съм висок! Та отивам на някакъв изпит, пита ме очилаткото нещо за пипера, аз му разправям разни неща, той се плесна по челото. Вероятно съм изказал новаторска мисъл. Вместо да ми благодари, той ми рече :” Ти си бил голям умник, бе! Я отиди да научиш песента „Дилмано, Дилберо, покажи ми как се сади пиперо”. От там ще научиш нещо повече от това, което ми каза”. Писа ми двойка, моля ви се. Това ме натъжи, но не скърши ученолюбието ми. Зарязах научното зарзавтчийство и се отправих към ветеринарството. Там ми оспорваха твърдението, че кокошките не снасяли по десет яйца на ден. Или най-малко по шест. Ами как ще ги опаковат в кутии с такива бройки, ако не са снесени на един път и от една кокошка? Иди, че обяснявай…

Професорът или какъвто е там изпитващ, ми кресна:

А бе ти, малоумен ли си?

Имате грешка в изказването, драги господине! – кротко обяснявам ситуацията.

И къде е грешката ми? – кокорчи се онзи.

Само съм умен. При това не „мало”, както неграмотно се изразихте, а много…

Олигофрен! – кресна истерично въпросната особа и аха, да пусне пяна на устата.

И представете си, вместо да приеме забележката, професорът взема каквото му попадне под ръка и го хвърля подир мен. Бил съм ги изнервял, като че аз плувам от щастие от изблиците им на неоправдана грубост.

Ако взема да разправям за овладяването на другите науки из учебните заведения, сащисването на даскалите, докоснали се до моите знания и последвалото оцъкляне от тяхна страна, ще ви дотегна.

Накрая и аз не издържах.То, нервите ми да бяха асфалтирани, пак нямаше да изтърпя постоянните подмятания, че съм някакво недоразумение, олигофрен, откровен тъпак и прочие такива нелицеприятни обвинения, целящи да унижат моят необхватен ум. След петнадесет години усърдно обикаляне на разни факултети и овладяване на знания, реших да започна работа.

И там същото! Разправям, че съм ходил петнадесет години да уча, че само да ме вземат, и трудът им ще стане рентабилен. Тази дума научих в икономическия. И все по министерства търсех работа. Защото с моето учене нямаше нещо по-достойно. Там ми се подхилкваха за рентабилността и казваха, че не им е нужна, защото и без това им увеличавали заплатата по закон.

Щом се приберях вкъщи, започваше се ново издевателство над крехката ми психика, изтерзана от поемането на многобройните науки.

Инквизицията, при това много фина, се откриваше от баща ми, който започваше да пее някаква нова ария от Операта на моя живот. (Това за арията и операта чух в Музикалната академия, където посетих няколко лекции, при това, забележете, сал за едната обща култура!) Та той подхващаше нещо от сорта:

- Ей го, Петър на Николови, голям апартамент си купил, ама не се шляе като муха без глава из факултетите, ами завърши нещо!

- Пък на Радеви щерката голяма кола си купи! Нисан! - осведомяваше присъстващото на масата общество родителката ми.

- Методиеви си построили вила! Голяма! – пригласяше леля, дофтасала ужким да ме види, ама все по обяд го правеше. Беше безработна и беше слепнала от глад.

- Да знаете какви големи телевизори са пуснали, цяла стена! – демонстрираше познания из областта на техниката братовчедката. А братовчеда, да не остане назад, допълваше:

- Голямо гадже си е хванал Васко!

Като финал на сводката за състоянието на махалата все някой казваше, че еди-кой си станал голяма работа! Ама не бил михлюзин, льохман, не се правел на умник, ами бил роден за голямото!

Ей така вървеше животът, докато един ден нещо не ме перна по главата и реших да се оженя. Сторих го.

Доведох момата, наречена Симеонка у дома. Като я видя, мама се свлече на стола и простена предсмъртно. Баща ми, като човек по-корав и видял трудова злополука с фатален изход каза, че чавка ми била изпила мозъка. После и той се свлече на стола. Баба ми, която правеше омлет и чукаше осмото по ред яйце, само свали престилката и се изниза тихомълком незнайно къде. Не разбрах какво толкова ги притесни. Все пак една чавка не може да изпие фатално количество от мозъка ми, още повече, че аз съм умен и дори умът ми е в повече. Като се осефериха, а жълтото от лицата им отстъпи на червено, те ме дръпнаха в другата стая и изсъскаха „Откъде я намери тая камара с месо, бе умнико”?

Имаха предвид килограмите на Симеончето, защото като вървеше, тя подритваше първо корема си, а после пристъпяше. И иначе беше надарена. Задница, на която четирима белот можеха да играят и пак да има място, цици като пълни дисаги.

- Доколкото си спомням, вие непрекъснато ми набивахте в умната глава, че голямото е за предпочитане и всеки драпа за него. Ето, взех си голяма жена. По-голяма от това няма накъде!

Казах им го фронтално и безстрашно.

Голям апартамент, големи пари, големи коли и мотори, големи заплати, нали за това ми намилате в последно време, подсещам ги многозначително аз. Най-после и аз да направя нещо свястно, думам им, а те ми играят трагична драматургия! Как съм бил да я изхраня, защото те не поемали разноските. Как била да ражда, ама като размислели, нямало смисъл, ако внучето им е същия умник като мен. Пищят, та се късат, а Симеончето в кухнята.

По едно време се чу как нещо падна на пода.

Родителското тяло се ослуша трепетно и вкупом се втурна към кухнята, където се беше уединила булката ми. Вратата на хладилника зееше отворена и в него нямаше нищо друго, освен консерва с копърка. Милата ми Симеонка, беше седнала на масата и дояждаше последното кръгче от салам. От омлета беше останал само ометения тиган. Оригна се семпло и се усмихна мило.

- Малко поогладнях, та похапнах преди вечеря, – срамежливо сведе мигли тя и отново се оригна, като даже се извини.

- Е, не е ли голяма жена моята Симеонка ? – гордо и с радост попитах отеца си. Мама вече пак беше припаднала. Какви навици само придоби за ден, боже мой!

- А! А! А! – изхриптя баща ми и подбели очи.

В това време мама отново се освести и за да не остане назад изхъмка и тя, но един път:

- А… - и отново пльосна глава на пода.

Симето ме взе под мишницата си и ме изведе от това полесражение на слабите нерви.

Така и не разбрах какво толкова не им угодих на родителите...