Урок
Течеше едно от безкрайните и досадни изложения във фоайетата на НДК. Навън мартенският вятър завихряше ситни снежинки от Витоша, а широко отворените врати на сградата канеха студа до към третия етаж. В ранната мразовита утрин посетители почти не се мяркаха, изложителите - познати от години физиономии, пиехме кафе, преглеждахме пресата и скучаехме. Тогава го видях за първи път. Правеше впечатление отдалече. Дете с огромна папка, което сякаш беше объркало мястото в този ранен час. Беше облечено с яке един-два номера по-голямо от дребния му ръст, с вдигната яка. Спираше от щанд на щанд, разменяше по няколко думи с все още сънените изложители, които бързаха да го изпроводят. Приближаваше, а аз го наблюдавах с любопитство. Поддържани маркови дрехи и обувки, изправена аристократична стойка, безупречна прическа - гледано дете. Погледите ни за миг се срещнаха. Видях едни не детски очи. Очи на уморен възрастен в детско тяло. Любопитният ми поглед беше изтълкуван погрешно. Детето се насочи ...