Урок

   Течеше едно от безкрайните и досадни изложения във фоайетата на НДК.  Навън мартенският вятър завихряше ситни снежинки от Витоша, а широко отворените врати на сградата канеха студа до към третия етаж. В ранната мразовита утрин посетители почти не се мяркаха, изложителите - познати от години физиономии, пиехме кафе, преглеждахме пресата и скучаехме. Тогава го видях за първи път. Правеше впечатление отдалече. Дете с огромна папка, което сякаш беше объркало мястото в този ранен час. Беше облечено с яке един-два номера по-голямо от дребния му ръст, с вдигната яка. Спираше от щанд на щанд, разменяше по няколко думи с все още сънените изложители, които бързаха да го изпроводят. Приближаваше, а аз го наблюдавах с любопитство. Поддържани маркови дрехи и обувки, изправена аристократична стойка, безупречна прическа - гледано дете. Погледите ни за миг се срещнаха. Видях едни не детски очи. Очи на уморен възрастен в детско тяло. Любопитният ми поглед беше изтълкуван погрешно. Детето се насочи право към мен, очевидно видя у мен потенциалния клиент.

   - Здравейте! Имате ли да ми отделите няколко минути? - гледаха ме две огромни тъжни очи, на които не можех да откажа.

   - Както сам виждаш, в момента нямам кой знае каква работа. Давай да видим за какво става въпрос!

   Развърза връзките на папката и я отвори. Започна да обръща лист по лист съдържанието й. Бяха акварели основно с натюрморти, но имаше и няколко семпли пейзажи. За един възрастен художник не биха били особено постижение, но за едно десетгодишно дете, на колкото изглеждаше, си бяха направо гениални. До този момент не бях срещал очи в очи гений. Не вярвах, и че в тази мразовита утрин гениите са излезли на разходка точно в НДК.

   - Кой е авторът? Майка ти? Баща ти?...

   - Аз съм...

   - Ти?!... - недоверието и иронията явно взеха надмощие над изненадата ми, защото малкият обидено дръпна папката и се приготви да си тръгне.

   - Чакай, чакай! Само попитах. Не се обиждай! Дай да ги доразгледам!

   Той се поколеба, но ми подаде папката. Запрелиствах ги отново. Усещах тежкия му изпитателен поглед, реших че трябва да поддържам разговора. Забъбрих банални въпроси.

   - Кой клас си?

   - Шести.

   - Шести ли? Предполагах, че си максимум трети-четвърти.

   - Да, малко съм дребен за възрастта си - каза го само като констатация, без никакви чувства - обида или съжаление.

   - Не трябва ли да си на училище?

   - Втора смяна съм.

   - А домашните?

   - Уча вечер до по-късно. Сутрин ставам рано и рисувам. Не всяка сутрин. Днес не съм рисувал...

   - Разбирам. Готовите неща трябва да се показват?

   - И да се продават!

   - Не звучи ли прекалено... - не можех да се сетя за синоним на „комерсиално", такъв който той щеше да разбере.

   - ... Комерсиално? - изненадващо употреби точно отбягваната от мен дума.

   - Знаеш какво значи?...

   - Разбира се. Няма как... Живеем сами с мама. Заплатата й не стига. А трябват пари за бои, за учител по рисуване... Ще кандидатствам в Художествената гимназия...

   „Аха - казах си - най-после си дойдохме до същността на разговора."

   - И колко струват? Ето тази например?

   - За мен картините ми нямат цена. Безценни са ми. Но всеки, който иска да има моя картина, сам определя цената.

   - Не може така! А ако предложената цена е много ниска?

   Момчето не отговори. Вдигна безразлично рамене.

   - Слушай - продължих да любопитствам - Казваш, че сте затруднени финансово с майка ти. Дрехите ти определено не са купувани на Илиенци. Нещо не разбирам...

   - Мама казва, че за друго може да нямаме пари, но за бои и хубави дрехи за мен трябва да имаме. За съжаление все още „По дрехите посрещат..."

   - ... А по картините изпращат...

   Малкият художник прибра извадените акварели в папката и започна да връзва връзките й. Погледът му стана още по-уморен. Стана ми неловко и му подадох една петлевова банкнота.

   - Не приемам подаяния! - тонът му стана остър, а в очите му засвяткаха пламъчета.

   - Кой казва, че е подаяние? Това е бизнес. Ти ми отдели време да ми покажеш творбите си. Достави ми удоволствие да ги разгледам. Ако не бях аз да ти губя времето, може би досега щеше да си продал някоя? Времето е пари, моето момче, не го забравяй! Трябва да цениш времето си! Трябва да цениш и таланта си. Един съвет от мен - сега е моментът сам да оценяваш картините си. Има време, след години другите ще те оценяват... Тези пари са за твоето време! Вземи ги!

   Той неохотно прибра банкнотата. Тръгна, но след крачка-две спря и се върна. Извади от папката акварел с ваза с цветя и ми го подаде:

   - А това е подарък за Вашето отделено време!

   Усмихнах се и благодарих. Тръгна си. С изправена аристократична походка и с тъжен поглед.

   - Почакай! Не ми каза името си!

   Обърна се и за пръв път видях в очите му светлинка.

   - Има го на картината!

   Погледнах, имаше някаква заврънтулка, но подписът не се четеше.

   - Не мога да го разчета.

   Вече и на устните му изгря лъчезарна усмивка:

   - След десетина години всеки ще може да го разчете.

   Зяпнах. Той ми кимна загадъчно и се запъти към ескалаторите. Гледах го как се качва, как стъпалата го отнасят нагоре и нагоре - едно малко момче с голяма черна папка. Вече не бях толкова сигурен, че в тази мразовита утрин гениите не са излезли на разходка точно в НДК.

* * *

   Годините минаваха. Сезон след сезон изложенията във фоайетата на НДК се нижеха едно след друго. Един и същи щанд, познатите лица на изложителите, познатите им експонати... Дори започнах да разпознавам и познати лица между посетителите. И неизменно винаги срещах и него. Малкият художник с голямата черна папка. Всъщност беше малък само в началото. После се издължи, влезе в пубертета, лицето му малко погрозня - стана по-мъжко. Но винаги беше със стилните маркови дрехи, безупречната прическа, изправената осанка. И с неизменната черна папка, пълна с картини.

   Година след година той идваше рано сутрин, когато нямаше посетители,  спираше се до мен, кимваше ми приятелски и питаше:

   - Искате ли да видите новите ми неща?

   - Искам - неизменно отговарях и ги разглеждах.

   В първите години бяха само акварелите с натюрморти. После се появиха графиките - с молив, с въглен. После папката набъбна, вече имаше маслени картини. Натюрморти, пейзажи, портрети. Момчето растеше пред очите ми, ставаше мъж, но и „нещата", както ги наричаше, растяха и ставаха все по-добри... Докато ги разглеждах, разменяхме по-някоя дума.

   - Как си? - питах аз.

   - Благодаря, добре - отвръщаше той - Готвя се за Художествената гимназия...  Приеха ме в гимназията... Ще участвам в изложба... През ваканцията бях в Несебър, рисувах... Ще правя самостоятелна изложба в една галерия. Заповядайте!...  През ваканцията заминавам за Прага, ще рисувам стария град... Готвя се кандидатстудентски изпити - колебая се между Академията и Архитектура...

   А аз кимах, усмихвах се и му желаех успех до следващия сезон. Никога повече не направихме сделка. Никога повече не посмях да си купя картина от него, дори да попитам за цена, може би заради спомена от нашето запознанство. Той също никога не  настоя за това, но не пропускаше изложение, без да ми се обади...

   Започнах да го срещам и на други места. Беше пораснал и вечер обикаляше заведенията в центъра на София. Беше с неизменната папка и показваше картините си. Определено имаше вкус, или по-точно нюх, защото го виждах само в класни ресторанти. Бях озадачен, как го допускаха да безпокои клиентите им. Отличният външен вид, доброто му възпитание, аристократичното му държане, и не на последно място талантът му на художник бяха пропуск за всяко добро заведение. Всъщност една вечер се убедих, че по никакъв начин не досажда на клиентите.

   Бяхме с колега и съпругите ни в „Отвъд алеята зад шкафа". Нещо средно между делова и приятелска вечеря. Бяхме сами в едно от салончетата на старата къща и допивахме Бранка ментата след вечерята. Тогава се появи той. Стилна бяла риза, безупречно изгладен панталон, лъснати обувки. И разбира се с папката. За момент се смути като ме видя, но бързо се насочи към колегата и съпругите.

   - Добър вечер! Ще желаят ли дамите да си изберат нещо за спомен от прекрасната вечер? - от почтителна дистанция подаде папката.

   Усмихнах се. Репликата, облеклото, държанието - всичко заблуждаваше, че младежът е част от обслужването на заведението. Съчетани с носталгичния интериор в стил  първата половина на миналия век и с изпитите бутилки вино, отговорът нямаше начин да бъде друг освен положителен. Колегата и съпругата му запрехвърляха акварелите. Пейзажи от стара София. Точно за това място.

   - Колко струва тази? - колегата ми вече търсеше портфейла си.

   - Сто и двадесет лева.

   - Не е ли малко много? - стресна се той.

   - В никакъв случай, господине! Това е разумна цена за една картина, която ще Ви навява незабравими спомени за тази вечер, прекарана в добра компания!

   - Е, все пак е малко много. Не може ли?...

   - Не! Преди години ми дадоха урок. Да ценя времето и таланта си. Много добре запомних този урок! - художникът хвърли дискретен поглед към мен.

   Също толкова дискретно му се усмихнах. И двамата знаехме за какво говори. Колегата ми изсумтя, извади парите и плати. Младият художник опакова в тънка папка акварела и го подаде на новия му собственик.

   - А как е името ти, момче?

   Младежът понечи да отговори, но в миг се поколеба, хвърли ми бърз поглед и се усмихна:

- Попитайте господина! С него сме... приятели. Той ще Ви каже!

   Погледите на компанията се насочиха въпросително към мен. Художникът използва момента и дискретно се оттегли. А аз отпих глътка Бранка и разказах за едно мразовито мартенско утро, в което поне един гений беше излязъл на разходка точно в НДК.