Урок по честност
Баща ни винаги е избягвал да използва груба сила за нашето възпитание, въпреки че аз предпочитах да ме ошамари, отколкото да ми говори, а аз да се чудя къде да си дяна погледа от срам. Е, понякога ми е плясвал по някоя плесница когато бях малък, но това ми се случваше толкова рядко, че просто се срамувах, като слушах другите деца колко често ги пердашат в къщи.
Спомням си как веднъж влязохме в кооперативния магазин, разбира се, не за да купим нещо, а само да погледаме. Продавачът беше влязъл в склада и един от нас, използвайки отсъствието му, на бърза ръка загреба шепа цигански пирони от едно сандъче и ги сложи в джоба си. Е, какво да направим ние останалите? Да предадем приятеля си? Никога! Да се изплашим и да не пъхнем в джобчетата си по няколко пирона? Срам! Така и ние взехме по няколко броя от кованите цигански пирони. След малко дойде и чичо Петър, продавачът.
“О, момчета! Как сте? Какво ви води насам?”, усмихнат ни попита той.
“А, нищо. Само искахме да погледаме.”, смутено отговори Киньо.
Ние тръгнахме да излизаме, но чичо Петър пак се обади:
“А, почакайте малко! Я елате насам!”
Изтръпнахме. Явно той ни е видял и сега ще ни лепне по няколко шамара, а после ще каже и на бащите ни. Ужас! Той обаче взе една шепа бонбони и ни ги раздаде. Почувствах се омерзен, въпреки че тогава тази дума едва ли ми е била известна.
Прибрах се вкъщи и оставих пироните в една кутия, където имаше различни, но нормални гвоздеи. На другия ден баща ми ме извика и щом се явих при него, попита:
“Какви са тези цигански пирони? Ти ли си ги оставил?”
Пълно мълчание.
“Трябва ли да ти издърпам ушите, за да чуваш по-добре?”, попита пак той.
“Аз ги донесох.” - още от съвсем малък не можех да го лъжа.
“И откъде ги взе?”, не преставаше да ме разпитва баща ми.
“Ами…”
“Никакво ами. Това не е отговор. Казвай веднага!”, вече долавях не много ласкав тон в гласа му.
“Взех ги от магазина.”
“А чичо ти Петър видя ли те когато ги взе?”
“Не.”, отговорих аз.
Той тръгна към мен и аз вече бях готов до си понеса наказанието за простотията, която бях направил.
За моя изненада, той дойде при мен, сложи ръката си на главата ми и кротко каза:
“Слушай, моето момче, ако всеки, който влиза в дюкяна си взема по нещо без да плаща, какво ще стане? Чичо ти Петър трябва да плати всичко и тогава у тях няма да има какво да ядат.”
Предпочитах да ми беше ударил няколко плесника, вместо това, което ми каза.
“А сега ме чуй много добре. Ще намериш другите, с които си бил. Ще съберете всички откраднати от вас пирони, защото това си е кражба и лично ще си ги върнете на чичо ви Петър. Не се плашете, той няма да ви се ядоса.”
Лесно е да се каже, но ако той ни подпука с големите си шамари? Въпреки това веднага взех пироните, сложих ги в джоба на панталонките си и изтичах навън. Събрах набързо тайфата и им предадох разговора с баща си.
“Лелеее, баща ми ще ме пребие, ако разбере какво съм направил.”, силно се разтревожи Динката. Другите също.
След кратко “съвещание”, решихме да изпълним заръката на баща ми и другите изтичаха да вземат пироните. Когато отново бяхме в пълен състав, отидохме до магазина и с плахи стъпки влязохме вътре. За щастие в момента нямаше други хора.
“О, кавалерията пристигна отново. Какво ново момчета?”, весело ни посрещна чичо Петър.
“Ами ние такова…”, започнах аз.
“Брей, какво е станало, та сте толкова умърлушени?”, отново попита той.
Ние мълчахме и тъпчехме на едно место с ръце в джобовете на панталонките си. По едно време аз извадих пироните, отидох до сандъчето и ги пуснах вътре. Другите направиха същото. Чичо Петър ни наблюдаваше изумен. След това излезе иззад тезгяха и тръгна към нас.
“Започна се.”, помислихме си ние, очаквайки ругатни, придружени с тежки шамари, но не побягнахме. Той дойде при нас и ни погали един след друг по остриганите нула номер глави.
“А, това ли било? Браво, момчета! От вас ще излязат истински мъже. Бъдете спокойни, на никого няма да кажа.”, каза кротко той, отново отиде зад тезгяха и ни подаде по един марципан, любимото ни лакомство тогава.
Ние стояхме шашардисани и се опитвахме да откажем марципаните.
“Хайде, хайде! Нали сме приятели? Благодаря ви много. Не знаете колко много ме зарадвахте.”, почти просълзен каза чичо Петър.
Ние тогава наистина не разбрахме с какво толкова сме го зарадвали и защо вместо да ни лепне по няколко шамара, той едва ли не със сълзи на очи ни черпеше с марципан – нещо, което ние не можехме да си позволим. Разбрахме доста по-късно и бяхме горди с постъпката си, макар че тя ни беше подсказана от един изключително стойностен човек. Именно с този човек, който вече не е между живите, винаги съм се гордял и колкото повече остарявам, толкова по-добре разбирам колко възвишена и чиста е била неговата ценностна система.
С нея и си замина от този свят – Той, моят баща.
© Христо Запрянов All rights reserved.
Аааа, чел съм го.
Заслужаваш две шестици за него. Едната за теб. Другата за твоя баща,
бате Ице!