Усещане  за ......  / 4 /

    1

Стоеше безмълвен, взирайки се в далечината.

Усещаше влажното, нежното докосване на океанския бриз по кожата си и тялото му леко потръпваше от вечерния хлад.

Наблюдаваше океана пред себе си и сякаш се загубваше в необятността му...

Вдишваше жадно соления му вкус и това го караше да се чувства все още жив...

Погледът му се плъзгаше над зелената повърхност, отразяваща златистите очертания на юлския залез, пръстите му нервно потреперваха при досега с хладната стомана на парапета.

Все още притискаше малкия, смачкан лист хартия в ръката си...
”Това съобщение е за вас, мистър!” - любезно беше му подал писмото момчето от рецепцията на хотела.
Не бързаше да го отвори, защото уханието, което излъчваше, достатъчно красноречиво говореше за подателя си.
И въпреки това сърцето му бурно запрепуска в гърдите му, побърза да се изнесе от лоби бара, за да не издаде вълнението, което го беше обхванало.

Дори не забеляза как се озова в стаята си, нервно захвърли измачканото си сако и внимателно постави белия плик върху шкафчето...

Капчици пот бавно се стичаха по челото му, в главата му сякаш се надпреварваха да звучат хиляди камбани, а той не откъсваше погледа си от малкото нощно шкафче, приковано до леглото му.

Страхуваше се.
Едва сега го осъзна! Опитваше се през цялото това време да отхвърли това чувство - но явно не беше се справил. Самозалъгваше се, че каквото и да се случи - това няма да го нарани, че е готов да преживее и това разочарование...
Мисълта за разочарованието отприщи в него желание да отвори писмото и той го направи с такова желание и решителност, които учудиха дори и него.
Познаваше до болка този леко криволичещ и неуверен на пръв поглед почерк.
”Знам, че си тук. Успях само да предам това съобщение. За съжаление в момента не мога да се срещна с теб  поради болестта, която ме налегна!
Но ще се опитам следващия уикенд да се видим!”
Отпусна се тежко върху леглото - но въпросите напираха непрестанно в главата му и замъгляваха погледа му.
По Дяволите! Това щеше да бъде последният му уикенд в Лисабон! - тази беше първата мисъл, пронизала като нож съзнанието му.

”А ако не дойде?!” - винаги първо допускаше по-лошия вариант.
”Не може една болест да разруши нещо, което чаках цели пет години!” – яростно захвърли писмото той и рязко се надигна от леглото, притискайки с длани запотеното си лице.
”Но ако дойде?!” - мисълта за това донякъде го отпусна, но напрежението в гърдите му не го напусна дори и за миг.
Отиде в банята и положи главата си под хладната течаща вода, но дори и тя не успя да прогони мислите му.
Забеляза очертанието на подпухналото си лице в запотеното огледало – небрежно сресаната черна коса, стъклените кафяви проблясъци на очите му, които му придаваха вид на наивен, тъжен юноша, леко наболата брада и необратимите знаци на възрастта - бръчките около очите му, които недвусмислено издаваха годините му.
”Каквото и да се случи - това ще бъде краят!” - едва сега забеляза, че го бе изрекъл на глас и гласът му дрезгаво прокънтя в банята.

Но дали имаше сили да изпълни заканата си!? Това беше проблемът!
Знаеше, че каквото и да се случи - това ще го нарани дълбоко и ще остави отпечатъка си върху него за цял живот.
Не! Това не бяха празни думи на някой мелодраматичен герой от някаква евтина градска пиеса - а колко лесно би било - ако беше именно така?!
Не беше така.

Беше чакал този момент пет дълги години, надяваше се, вярваше, жадуваше, защото... за първи път обичаше...

Не можеше да повярва!
Взираше се смутен и невярващ в монитора, но виждаше едно и също - беше се класирал.
За първи път в живота си беше спечелил нещо – и то напълно почтено, без връзки, без протекции, а напълно сам, благодарение на собствените си усилия.
Да, името му беше изписано там – на втората графа отгоре надолу.
”Боже! Дали не сънувам?!” - това беше първата мисъл, проблеснала във все още полузаспалото му съзнание.
Телефонът до него продължително прозвъня.
Явно това не беше сън!
- Да! - необичайно тихо промълви той.
- Какво се е случило? – нервният женски глас отсреща очевидно беше доловил нерешителността му.

- Заминавам – все още така глухо, опитвайки се да не придава нужното вълнение в гласа си, отвърна той.

- Не разбрах!? - нервността отсреща вече започваше да го плаши.
- Заминавам... за Лисабон!

Последва няколкосекундно объркващо мълчание, след което силен, пронизващ вик, огласи притихналото пространство около него.
- Но... ти сигурен ли си!? - все още невярващ и вече леко дрезгав, гласът изпитателно очакваше потвърждението му.

- Напълно! Името ми е на второ място! Получавам финансирането! - изрече го на един дъх, все още невярващ, че това се случва на него.
- Невероятно! Ти наистина накрая успя! – тържествуващо и с известна доза неприкрита парадност заключи гласът.

- Да, успях - все така тихо и механично повтори той

- Не разбирам само защо не се радваш!? Сега... сега, когато ти ще можеш да се срещнеш с нея!
- Радвам се, разбира се! Ще видя Атлантическия океан. - погледът му несъзнателно се плъзна през отворения прозорец, където утрото упорито надигаше глава.
- И нея! Жената, за която мечтаеше през последните пет години!

- Да, и нея може би... - за пореден път не успя да прикрие нотката на вълнение в гласа си той.
- Объркан ли си? - тя го познаваше прекалено добре, за да може да я излъже.

- Страхувам се! - тежка въздишка се изплъзна от гърдите му.
-Страхувам се от това какво би могло да се случи и от това какво не би могло да се случи!
- Разбирам те, миличък, но ти чака достатъчно дълго, за да осъществиш тази твоя мечта! И сега, когато си пред прага на това да я осъществиш - не бива да се предаваш! – гласът с непринудена майчинска нежност се опитваше да му вдъхне необходимата доза увереност, тъй нужни му в момента.
- Ти не разбираш! – раздразнено продължи той. – Не разбираш ли, че с това пътуване, с тази евентуална среща ще затворя най-прекрасната страница в живота си!? И каквото и да се случи там - аз ще я загубя завинаги! - мисълта за това го накара да преглътне няколкото необуздани сълзи, появили се в гърлото му.

- Знам, миличък! Може би аз най-добре от всички знам това!
Защото аз бях тази, която в тези пет години бях до теб, и макар да те обичах, винаги съм мечтала да осъществиш тази среща!
Каквото и да се случи - ти трябва да се срещнеш с тази жена, дори това да е последното нещо, което бих направила за теб!
Обичам те – и бих направила всичко, за да се почувстваш щастлив!
Телефонът прекъсна, а след него изчезна и гласът...

- Защо, по дяволите, всичко трябва да бъде толкова трудно!? - захвърли яростно телефона той. - Защо Съдбата го беше срещнала с жена, която може би никога нямаше да бъде негова!?
Защо не можеше да отвърне на любовта на две жени, които бяха доказали чувствата си към него!?
Осъзнаваше всичко това, осъзнаваше ясно, че ги наранява и пренебрегва в името на едно петгодишно увлечение, което го преследваше неотменно, където и да се намираше, но той не можеше да победи собствените си чувства...
Той, който винаги се беше гордял с това, че винаги беше успявал да контролира чувствата и емоциите си - сега не можеше или по-скоро не искаше да чуе непреклонния глас на разума – а се беше оставил да го води единствено и само сърцето му...