Изкачването на стълбите й се стори много по-изморително от всеки друг ден.Когато влезе у дома, Таня разбра, че никой от техните не беше в къщи. Зарадва се и побърза да си легне. Но за пръв път в живота й леглото й се струваше толкова неудобно, а нощта толкова дълга. Цяла вечер почти не мигна. Не спираше да мисли за Павел - за нежния му глас, за устните и ръцете му, които галеха лицето й в онзи час. Искаше й се да го потърси, да поговори с него, но по-силно бе усещането да не нарушава покоя му.
Какво ли не мина през ума на това момиче. За момент дори си помисли, че това е само сън, само фантазия в главата й. Все още не можеше да повярва, че Павел наистина я обича.
На сутринта щом сестра й я видя будна я попита:
- Танче, снощи към колко се прибра?
- Към девет, защо?
- Просто питам. С кого бе навън?
- С Павел - промълви едва с треперещ глас.
- С Павел?!? - повтори озадачено сестра й. - Още ли го обичаш?
- Да...
- Знаеш ли, напоследък е странен. Някак дръпнато се държи. Не го виждам вече така често. Снощи не беше на партито на Меги...
- Не знам. Сигурно си е бил в къщи. - каза тя като се обърна на другата страна, сякаш за да не забележи сестра й смута, който обзе душата й.
- Танче, какво има?
- Нищо, просто ми се спи! - отговори тя като потърка очите си.

***
На обяд, когато вървеше по пътя за училище срещна приятелката си Людмила. Още щом я зърна
Люси й извика:
- Здравей, Танче. Как си?
- Добре.
- Кажи нещо ново! Какво става?
- Нищо, отивам на училище.
- Как нищо?!? Вчера ви видях да вървите с Павел. Какво стана?
- Ами... каза че ме обича, когато седнахме на пейката пред нас... - прошепна едва доловимо Таня, като се изчерви.
- И какво стана после?
- После... нормално. - отговори тя и в очите й се прокраднаха звездички.
Учебните занятия започнаха. Часовете й струваха безкрайно дълги. Непрекъснато мислите я отнасяха към Павел. Сякаш не можеше да спре да мисли за него.
Най-сетне чу училищния звънец. Излезе навън, на двора и плахо се огледа. Искаше й се Павел да е тук. В следващия миг го видя в далечината. Сърцето й заби лудо в гърдите й и тя не смееше да помръдне. Павел видя излизащите от сградата ученици и се обърна, за да я потърси с поглед. И тогава я видя. Усмивка озари лицето му. Таня забеляза, че той я гледа и се запъти към него.
- Здравей, как си? - прошепна мотористът с усмивка.
- Радвам се, не очаквах, че ще дойдеш.
- Исках просто да те видя.
Момичето почувства как цялото му лице пламва като божур.
- Хей, какво ти има? - промълви Павел като хвана ръката й.
- В училище сме. Не искам утре да ме обсъждат.
- Добре тогава. Къде да отидем?
- Вече е късно. Трябва да се прибирам.
- Добре. Значи ще те изпратя!
Двамата вървяха по тротоара хванати за ръце и се усмихваха един на друг. когато отново се озоваха пред блока на Таня, Павел я погледна ласкаво и отмести един падна кичур върху лицето й.
- Обичам те! - каза Таня и се надигна на пръсти, за да го целуне.
- И аз! - отвърна той.
Те се погледнаха в очакване на онзи сладостен трепет, в който устните им отново щяха да се докоснат. А само на няколко метра една сестра наблюдаваше от балкона.