Усещане за любов: Първият трепет
4 min reading
Трепет
До входа на пейката седяха Людмила и Таня. Току-що се бяха прибрали от училище. Двете осмокласнички разговаряха весело, когато покрай тях префуча един моторист. Те се спогледаха.
- Къде ли отива? - попита Людмила, като че ли себе си.
- Кога ли е стоял в къщи, все ходи някъде. Той е на двадесет години, завършил е, кой ли му държи сметка? - с мъка промърмори Таня, като въздъхна.
- Таня, та той е доста голям и не ми харесва много, как може да те привлича? Луднала си по него от толкова време, че направо си си загубила ума!
- Стига, Люси! - почти изкрещя тя.
Стана взе чантата си и се затича към отсрещния вход. Безпомощна и разплакана влезе у дома.
Сестра й, която беше четири години по-голяма от нея, разбра болката й. Знаеше за обичта й към Павел. Някога той беше неин съученик, затова често минаваше покрай тях.
Момичето положи глава в скута на довереницата си и още повече се разплака.
- Стига, Таничка, ти не си за него! Малка си! - каза сестра й, като прокара пръсти през косите й - Не плачи още колко трепети ще срещнеш през живота си! Не плачи! Той няма чувства към теб!
- Моля те, спри! Не ми го казвай отново! Обичам те и не искам да гледам как страдаш! Успокой се, защото мама ще се прибере скоро.
Таня се надигна, избърса сълзите си и я прегърна.
- Хайде, всичко е наред! - продължи да я успокоява сестра й.
Притихнала тя се прибра в стаята си, искаше да не издаде своя смут пред родителите си. Нещо неудържимо в душата й. Като на филмова лента всичко онова, което се бе случило.
***
Това се случи в един горещ летен следобед. Група момчета и момичета се бяха събрали да празнуват в апартамента на Таня. Беше доста шумно и тя се чувстваше неудобно, заради много по-големи от нея. Накрая не се стърпя и излезе от стаята. В коридора стояха две момчета и разговаряха. Един от тях беше с дълги кестеняви коси, спускащи се по раменете му. Стоеше небрежно подпрян на стената и гледаше замислено в една точка. За миг погледът на момичето се прикова в него. Сърцето й трепна. Усмихна се, но бързо се опомни. Пристъпи напред, като мина покрай тях. Но той така и дори не я погледна. Влезе в стаята и потъна в мисли за своя герой. "Боже, колко е хубав, какви дълбоки кадифени очи има!" - мислеше си тя.
***
След няколко дни, когато вървеше по улицата, отново го срещна. Усети онова странно чувство, когато го видя за пръв път. "Какво става с мен? - помисли си тя - "Дали това е любовта". Така и не усети когато той мина покрай нея.
- Хей, Тани - извика един познат глас - Ще излизаме ли? - беше приятелката й Людмила.
- Да - отговори тя, като извърна глава.
- Хайде, тогава! Какво зяпаш?
- Нищо!
Двете момичета се хванаха под ръка и поеха нагоре по пътя.
- Кажи сега, кой гледаше така?
- Ами...
- Сподели де - засмя се нетърпеливо Людмила.
- Ами... видях го вчера на купона на сестра ми. Седеше в коридора и говореше с едно друго момче.
- А той е...?
- Мина от тук току-що, ей го там, върви!
- Видях го, а познаваш ли го?
- Не знам...
- Ах, не знаеш. А научи ли поне как се казва?
Минаха се няколко дни. Изглежда някакво безпокойство притесняваше Таня. Станала бе мълчалива, нещо я караше да се държи необикновено. Тогава сестра й я запита:
- Танче, какво ти е? От няколко дни не мога да разбера какво ти става! Държиш се доста нервно, а и не си толкова приказлива, както винаги?
- Не ми говори за това. Едва ли ще ме разбереш! - каза Таня и въздъхна.
- Кажи! Сестри сме, можем да си имаме доверие!
- Нали няма да кажеш на нашите?!?
- Няма, бъди спокойна.
- Онзи ден... на купона, когато излязох от стаята... видях едно момче с дълги коси и едни красиви кадифени очи...
- Павел ли!?!
- Така ли се казва той? - попита възхитено Таня. Сякаш не можеше да повярва, че научава името му.
- Да. А харесваш ли го?
- Мисля, че да... - прошепна едва доловимо тя, като се изчерви.
- Но той е почти колкото мен, мила! Много е голям за теб! По-добре недей!
- Но... аз..!
- Опомни се! - рече с по-висок тон сестра й - Не е за теб! Млада си, не знаеш какви са момчетата!
Таня излезе от стаята, като тръшна вратата. Както и очакваше - не беше разбрана. Реши да излезе навън.
Стоеше на пясъка край морето. Често обичаше да се разхожда сама край плажа. Гледаше вълните и размишляваше. Изведнъж в далечината съзря една влюбена двойка. Щастливо те се държаха за ръце. Вятърът волно развяваше косите на младежа... Същите онези кестеняви коси...
До входа на пейката седяха Людмила и Таня. Току-що се бяха прибрали от училище. Двете осмокласнички разговаряха весело, когато покрай тях префуча един моторист. Те се спогледаха.
- Къде ли отива? - попита Людмила, като че ли себе си.
- Кога ли е стоял в къщи, все ходи някъде. Той е на двадесет години, завършил е, кой ли му държи сметка? - с мъка промърмори Таня, като въздъхна.
- Таня, та той е доста голям и не ми харесва много, как може да те привлича? Луднала си по него от толкова време, че направо си си загубила ума!
- Стига, Люси! - почти изкрещя тя.
Стана взе чантата си и се затича към отсрещния вход. Безпомощна и разплакана влезе у дома.
Сестра й, която беше четири години по-голяма от нея, разбра болката й. Знаеше за обичта й към Павел. Някога той беше неин съученик, затова често минаваше покрай тях.
Момичето положи глава в скута на довереницата си и още повече се разплака.
- Стига, Таничка, ти не си за него! Малка си! - каза сестра й, като прокара пръсти през косите й - Не плачи още колко трепети ще срещнеш през живота си! Не плачи! Той няма чувства към теб!
- Моля те, спри! Не ми го казвай отново! Обичам те и не искам да гледам как страдаш! Успокой се, защото мама ще се прибере скоро.
Таня се надигна, избърса сълзите си и я прегърна.
- Хайде, всичко е наред! - продължи да я успокоява сестра й.
Притихнала тя се прибра в стаята си, искаше да не издаде своя смут пред родителите си. Нещо неудържимо в душата й. Като на филмова лента всичко онова, което се бе случило.
***
Това се случи в един горещ летен следобед. Група момчета и момичета се бяха събрали да празнуват в апартамента на Таня. Беше доста шумно и тя се чувстваше неудобно, заради много по-големи от нея. Накрая не се стърпя и излезе от стаята. В коридора стояха две момчета и разговаряха. Един от тях беше с дълги кестеняви коси, спускащи се по раменете му. Стоеше небрежно подпрян на стената и гледаше замислено в една точка. За миг погледът на момичето се прикова в него. Сърцето й трепна. Усмихна се, но бързо се опомни. Пристъпи напред, като мина покрай тях. Но той така и дори не я погледна. Влезе в стаята и потъна в мисли за своя герой. "Боже, колко е хубав, какви дълбоки кадифени очи има!" - мислеше си тя.
***
След няколко дни, когато вървеше по улицата, отново го срещна. Усети онова странно чувство, когато го видя за пръв път. "Какво става с мен? - помисли си тя - "Дали това е любовта". Така и не усети когато той мина покрай нея.
- Хей, Тани - извика един познат глас - Ще излизаме ли? - беше приятелката й Людмила.
- Да - отговори тя, като извърна глава.
- Хайде, тогава! Какво зяпаш?
- Нищо!
Двете момичета се хванаха под ръка и поеха нагоре по пътя.
- Кажи сега, кой гледаше така?
- Ами...
- Сподели де - засмя се нетърпеливо Людмила.
- Ами... видях го вчера на купона на сестра ми. Седеше в коридора и говореше с едно друго момче.
- А той е...?
- Мина от тук току-що, ей го там, върви!
- Видях го, а познаваш ли го?
- Не знам...
- Ах, не знаеш. А научи ли поне как се казва?
Минаха се няколко дни. Изглежда някакво безпокойство притесняваше Таня. Станала бе мълчалива, нещо я караше да се държи необикновено. Тогава сестра й я запита:
- Танче, какво ти е? От няколко дни не мога да разбера какво ти става! Държиш се доста нервно, а и не си толкова приказлива, както винаги?
- Не ми говори за това. Едва ли ще ме разбереш! - каза Таня и въздъхна.
- Кажи! Сестри сме, можем да си имаме доверие!
- Нали няма да кажеш на нашите?!?
- Няма, бъди спокойна.
- Онзи ден... на купона, когато излязох от стаята... видях едно момче с дълги коси и едни красиви кадифени очи...
- Павел ли!?!
- Така ли се казва той? - попита възхитено Таня. Сякаш не можеше да повярва, че научава името му.
- Да. А харесваш ли го?
- Мисля, че да... - прошепна едва доловимо тя, като се изчерви.
- Но той е почти колкото мен, мила! Много е голям за теб! По-добре недей!
- Но... аз..!
- Опомни се! - рече с по-висок тон сестра й - Не е за теб! Млада си, не знаеш какви са момчетата!
Таня излезе от стаята, като тръшна вратата. Както и очакваше - не беше разбрана. Реши да излезе навън.
Стоеше на пясъка край морето. Често обичаше да се разхожда сама край плажа. Гледаше вълните и размишляваше. Изведнъж в далечината съзря една влюбена двойка. Щастливо те се държаха за ръце. Вятърът волно развяваше косите на младежа... Същите онези кестеняви коси...
© Вили All rights reserved.
Финала ме изкърти!!! Поздрави и прегръдка