Утринна среща или
Мир и Любов
Вече втори месец преживяваше отново и отново тази неочаквана, в известен смисъл и странна, но много приятна среща. Докато един ден седна пред „неговия бял бизон“ и започна да изпълва бързо неговите страници.
В първите часове на Новата 2021 година се прибираше бавно у дома по унило заспалата „Цар Борис“. Всичко по нея бе безкрайно далеч от спомените за безвъзвратно отминалите новогодишни празници от неговото детство с ярко светещи прозорци, посрещащи зората с водопади весела музика и смях. Липсваха му разноцветните изстреляни конфети, украсяващи снега по тротоарите. Отдавна нямаше и сняг. Самата природа нямаше желание да празнува настъпващата поредна година. Черните прозорци тъгуваха по избягалите от корумпираното управление на бивши комунисти и продавачи на родните интереси хорица.
Пресичайки Алабин, започна да се двуоми. Дали да продължи по Цар Борис или да се поразходи покрай затворените заведения на Витошка? Паникьосаните от спонтанните многомесечни протести срещу корумпираното и фашизирано-комунистическо управление властници създадоха набързо някакъв орган от слугуващи чиновници и чрез медиите започнаха да зомбират упорито наивните и немислещи хорица, наречени лично от Борисов „тулупи“ и „прости, като самия него“. По медиите втълпяваха страх от новия вид грипозно заболяване, обвинявайки го за множество смъртни случаи, а сред тях имаше причинени от тежки черепно-мозъчни травми, дългогодишен диабет в тежка форма, влошаващи се сърдечно-сърдечни заболявания и т.н. Дори умното гологлаво генералче-хирург нагло се опита да отклони с този вирус негодуванието на хората от безочливото безхаберие и управленско нехайство на столичната ромска кметица, довело до смъртта на едно дете от токов удар на столична улица. Общото между слугуващите чиновници бе, че нито един от тях в живота си не бе се занимавал със справяне с вирусни епидемии и нямаха нито един пациент с инфекциозни болести, поради непознаване на съществуващата още от 20-ти век законова уребда за борба с епидемии, отчаяно се лутаха между нелогични забрани и спешната им отмяна. Основната цел, упорито преследвана половин година от все повече омразните управници, бе по време на близките избори хората да си останат по къщите и да не гласуват. Масовото гласуване би означавало политическа смърт и изхвърляне от властта на тази партия-клуб по интереси от номенклатурни комунистически родове и техните деца.
Уплашените властници от почти едногодишните протести срещу утвърдената посевместно корупция, бяха решили да предотвратят масовото гласуване. Създадоха някакъв щаб от слугуващи некомпетентни чиновници и започваха да зомбират упорито наивните и немислещи хорица, наречени лично от Борисов „тулупи“ и „прости, като самия него“.
Първата нощ на годината постепенно отстъпваше място на пробуждащото се слънце. Той все пак реши да се прибере по Цар Борис, вместо по Витошка, когато на около 20-тина метра от своята пресечка видя приближаваща се двойка на около 35 години. Явно по това време и те не бързаха за работа. Вървяха спокойно, уверено и от време на време се споглеждаха в очите. Тя го държеше за ръката и лекичко се облягаше на рамото му, а той излъчваше гордост от това, че до него върви такава жена. Походката й излъчваше несрещана често увереност в себе си. А лицето ... Поразителното в нейното лице бе, че с тънките си чисти линии създаваше усещане, че е изваяно от Великия Андрей Николов, Двамата напълно си подхождаха един на друг. Природата ги бе създала и срещнала за да се допълват един друг.
Той се спря и изчака да се приближат. Когато вече бяха на около метър, застана на пътя им с усмивка и ги поздрави:
- Честита Новата година!
Двамата не го очакваха и весело се засмяха:
- Честита и на Вас, господине.
Разговориха се все едно, че пътуват в едно купе преди около 50-60 години. За свое щастие бяха се докоснали в своето детство - времената, когато съседи и непознати се поздравяваха на улицата по празниците или пожелаваха на 15-ти септември успех в ученето на срещнатите дечурлига. Разговорът им продължи още 10-тина винути и той разбра, че имат еднакво мнение за много неща в действителността. Дори и че са почти съседи в квартала, но поради различията във възрастта и житейските обстоятелства не бяха се срещали до този момент.
Разделиха се като стари приятели, макар да разбираха случайността на срещата и малката вероятност да се видят някога отново. Преди да свие по своята улица той се обърна и ги загледа. Двамата вървяха все така спокойно, изпитващи щастие от човека до себе си. От света ги бранеше непроницаема за хорската завист рамка, върху която бе изписано „МИР И ЛЮБОВ!“ Какво друго му трябва на човек?
© Вили Тодоров All rights reserved.