Кенефа е в ремонт

Мънках си нещо под носа. Пара излизаше от устата ми и
контрастираше с мрака пред мен. Бях по любимите си чорапи – любими вече от две
седмици, по най-умопомрачителния анцуг, от модна гледна точка разбира се, беше
възможно най-удобния който имах, абе страшно си бях привързан към него. Носех и
любимия си суичер и той толкова фешън, и трябва да призная че малко се
притеснявах да не ме види някой и да ми пише минус така да се каже. Баси, да ви
кажа ако не ви е ясно – излязох да се изпикая до трафопоста, щото Иван
ремонтираше кенефа вече втора седмица и нямаше къде другаде да го направя. Всеки
път като излизах ми беше кофти, ама кофти само докато изляза от входа на блока
(панелен Рай номер пореден) и се озова на пустата улица, на тъмно, на студено и
някак приказно уединен, като не броим хората пред блока де – винаги има хора
пред блока. Ха, е това ако не е себеоткриващ момент, пък на – каквото и да значи
това подяволите. Тръгнах кът „пикалото" естествено, трафопоста винаги беше
втория ми избор, все пак трябваше да се спазва някакво благоприличие, нали така.
Бях по чехли а вече имаше два пръста сняг – това дали го казах, не помня за това
го споменавам. Опа, ей ги де са петдесет метра до спирката и три крачки зад нея,
дето му се вика – „пикалото". Вървя си аз пикае ми се като на диригент и то вече
към края на шибаната симфония и така на десет метра от въпросната спирка гледам
човек. „Е к'во прайш там бе, един часа е мамка му". Гледам човека си чака
автобус ли тролей ли к'во ли и той гледам май не знае. „Няма транспорт градски
по туй време бе простак" – викам си аз, ама какво да направя свободна страна
сме, като иска човек да си чака на спирката – чака си. Ебал съм му мамата,
подминах го – не можех да пикая до него колкото и да не беше в час човека.
Почнах да захождам кръгово, и така сякаш не отивах да пикая, а имах някаква
много важна работа към трафопоста. Ей ги на де са петдесет метра до трафа. По
пътя се разминах с три готини гаджета – „хм ебаси фешън анцуга имам" – мислех си
докато минавах покрай тях. Стигнах трафопоста, още прехвърляйки комбинации на
това какво са си помислили момичетата за мене в тези гащи и колко това е
повлияло на вселенския ми коефициент на готиност. Пиках, така да се каже, и
тръгнах обратно към апартамент 77 мой панелен дом. Ненавиждах го – не толкова
това че е панелен а това че беше създал панелен манталитет в обитателите си.
Някак си стоях отгоре му разбира се или поне така си мислех навремето. Прибрах
се, трябваше да ходя на работа сутринта, чудех се къде ще ходя по голяма нужда
като му дойде времето.

Любовта според майка му

Четях книга – майка му не спираше
да си говори с мене. Правеше нещо което долавях с периферното си зрение. На
третия път когато го правеше разбрах че ми тика някаква снимка под носа (ебаси
периферното зрение имам а). Не я погледнах – дразнеше ме – но това е ясно.
Момичето от снимката било наша съседка от нам кой си етаж – казвала се нам коя
си. Всичко това е страхотно разбира се имайки предвид че чета „Спасителят в
ръжта". Мънкам и в отговор нещо, като използвам някакво упадъчно електричество
лазещо по мозъка ми. Момичето било девствено – толкова много не ме
интересува...момичето ходело с някакво момче, майка и много го харесвала, тя
обаче не. Това е като муха – не може да четеш преди да я убиеш, да се ухилиш
издишайки през зъби и да вдишаш шумно през носа.
– Е като не го харесва, що излиза с него? – викам. – Ами да има някой да я води на дискотека – вика ми тя.
„Жено това няма никакъв смисъл" – мисля си аз – „а ти си възрастен човек по
дяволите".
– Демек го използва момчето – не че ми пука ама к'во да кажа.
Тук не помня тя каза ли нещо.
... Нам коя си, много добре си представяла момчето което искала да я дефлорира – майка му не се изрази така, предполагам думата и убягваше... „да и откъсне цветето, цветето" – абе и без тая дума може да я караш добре, забравете и аз не я харесвам. Късо подстриган естествено, с гел и обица на ухото и да е ежкар-баровец.
– Чудесно – викам – не съм аз.
„Добре че чета книгата за втори път, иначе щях да я цапардосам" – викам си, не на сериозно разбира се така за кеф. Тук реших да се правя на голямата работа, човека „философопсихиатър" демек всезнайко.
– Чакай да позная – викам на майка му – баща и е полицай, тя е чалгаджийка а майка и е гадателка в пряк контакт с извънземна раса, гледа на карти също. Иван се изсмя – беше в стаята когато го казах, ядеше половината на издълбан хляб пълен с маргарин и пилешки бульон. Ако трябва да бъда откровен – а аз не трябва, все пак го пиша това и мога да си напиша каквото искам, но все пак ще ви кажа – не очаквах да позная.

Съседа отляво ремонтира

Вече имахме кенеф от една седмица – кенефа е супер нещо. Тая
сутрин станах и се изпиках като "баро". Пука ми ако не знаете к'во е "баро" –
честно. Беше седем и четиридесет и аз си правех кафе, от моето си, много черно,
много горчиво, и много. Иван вече беше отишъл на работа и вкъщи беше само майка
му – тя вече беше будна от един час и беше изгледала 1444-ия епизод на
сутрешната сапунка, която аз изслушах цялата, неспособен да спя на монотонна и
същност. На пук обаче не станах а изчаках докато алармата на телефона ми извъня
сякаш за да покажа контрол над нещата някакъв (ако някой знае дали сапунките ги
дават само сутрин от шест, да ми пише. Баси не ги ли дават и по друго време –
цял ден си е вкъщи майка му). Изпих кафето се едно беше сироп за кашлица от оня
гадния. Отидох на работа и там, ами с две думи – работа. С две думи ме кефи
повече като израз, не ми пука. Върнах се, някой ремонтираше нещо, демек лопаше
до безобразие по хилавия панел. Беше съседа отляво. Попитах Иван да не би
лопащия господин да си лепи тухли по стената – той не разбра. Майка му видя как
хвърлям обложките на два филма върху леглото си. Дойде да види – нямаше как
иначе.
– Това филми ли са? – или нещо такова ме попита.
„Не това е крокодил." – искаше ми се да кажа – „Зелен".
– Филми са. – лаконично но честно – баси, нека сме честни все пак. Филмите бяха съответно "Before Sunrise" и „Before Sunset" и естествено бяха ми любимите, щом си ги бях купил на DVD все пак. Сладникавата обложка на първия много лъжеше и аз предположих че майка му ще каже нещо от сорта на „Изглежда интересен, искам да го гледам".
– Изглежда интересен искам да го гледам – каза тя. Всичко е „баро" и много хубаво си викам аз ама няма как да го разбереш. Половин час го увърта, ама ей тъй, няма ли начин да го гледа. Абе има, ама филма не е за тебе баси, не се давам аз като не и обръщам особено внимание. Е „уби ме" – исках да си чета книгата и се предадох. Половин час по-късно:
– Много бързо се сменят субтитрите на този филм. Оставих лека пауза преди да реагирам с отговор.
– Защото приказват бързо – казах.
– Не мога да ги прочета. Пак пауза и след малко.
– Ама ти каза че филма ти бил любим а той – тук майка му направи малко пауза, сякаш това което щеше да каже можеше да ме изненада или нарани – а той направо е скучен. След това млъкна и заспа – аз продължих да чета – съседа отляво още лопаше.

Съседа отдясно ремонтира

Тази сутрин съседа отдясно ремонтираше, явно за да не остане по-назад от съседа
вляво. Аз пуснах компютъра и стартирах VPN-а към офиса за да свърша малко работа
докато майка му гледаше сериала – бях се предал вече, просто не можех да спя на
сапунка, това е. Майка му стана и надникна към монитора ми да види какво правя,
направих се че това не ми лазеше по нервите. Драснах малко код, абе не беше
слънце, ама светеше така да се каже. Майка му надникна още три пъти за половин
час и аз вече си пуках кокалчетата на пръстите и си мислех лоши работи. Отидох
на работа. Когато не пишех код си пишех с нея. Много хубава, много умна, много
нервна, много пушачка, много висока и много талантлива, за мен тя беше самото
олицетворение на жена. И да, забелязали сте, според мен няма много олицетворения
на такива, хо-хо. Написахме си няколко реда. Накратко... ...тя ме мислеше за
забавен за умен и за не знам си още колко неща, но не и за най-важното. Линеех
след всеки нов ред, и все пак... не можех да спра да пиша... Тази седмица идваха
от топлофикация, от енергото и от други арогантно монополни дразнители. Майка му
надничаше към монитора ми докато махаха радиаторите. Крайно време беше да ги
махнат, не ги ползвахме. Съседите ни топлеха (панелен рай какво да ви кажа) и
все пак плащахме по петстотин лева на година – „за тва железо в хола". Почнах
леееееееко да се депресирам. Сякаш слузеста мъгла от тъга и меланхолия се бе
просмукала в дрехите ми и при всяко движение можех да я помириша. Ремонтирай
съседе, ремонтирай – бавно маскирай панелката с тухли.

Епилог

Сега, седем години след ремонта на кенефа, стоя пред същия блок, слушам чалга с Иван и гледам как едно куче си лиже гъза. Калта е повече, панелния манталитет е още по-осезаем и кварталните магазинерки още по-сърдити. Погледнах си часовника, после Иван. От цялата работа не разбрах три неща. Как е възможно магазинерките да са по-сърдити от преди, къде Иван и майка му пикаеха когато аз го правех до трафопоста и защо в момента съм обут със заешки пантофки и слушам чалга пред блока.
– Иване, що сме тука и слушаме чалга бе?
Иван ме погледна някак бавно и приятно отегчено.
– Прав си, яхтата сигурно вече е в открито море.
– Да тръгваме. – казах – Обади се на Йордан да подготви самолета и му кажи че идваме. Сигурно всички вече са на палубата и ни чакат. „И тя е там" – помислих си. Красива, под слънчевите лъчи галещи нежната и кожа, с чаша в ръка и цигара в пепелника наблизо, гледаща към хоризонта с лека усмивка, защото си мисли за мен. – Иване.
– Ъ.
– Помниш ли когато оправяше кенефа.
– Ъхъм. – Абе вие с майка ти, къде пикаехте?...