В милостта на това, че те има
Събира сили
моето перо,
дете на разума и на сърцето,
в мастиленото ти море да топне своя връх…
Дума не съм и не бива да съм.
Може би, някой ден, в твоето изречение…
Ако ме призовеш, ще съм точката там, ако ли не… Ще се търси друго решение.
Виждам. Изгаряш от страст. Свлича се пепел от твоята огнена същност, но, останал сам и без плът, в пепелта си… Рисуваш привързващо отражение. После, с присвити очи, гледаш го и се питаш: “дали е за мен…?” Аз, като зрител, преглъщам мига и не смея да кажа “да” или “не”.
После сънувам…
Как дълго горя в милостта на това, че те има, и макар, че сънят ми не носи на сол, плува в най-синята ти вода, и се смее, щом види как носиш му истинска раковина.
Сякаш удар с камшик е смехът. Радостта се прибира при своите риби, там, където вълните не ронят брега и страхът от живота на суша все още го има.
И се будя с вкуса на солта. Тя ми остана от твоите устни. Щом обикна нечия суета, тя ми напомня, че…
Вече от нея съм вкусвала.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
