Винаги са ми били много интересни хората, които заявяват приповдигнато, че парите са всичко. Обикновено това са едни душевно злобни, мисловно ограничени и нарцистично опиянени личности, които вътрешно са готови да премажат всеки и всичко по пътя си, ако получат насреща си изказване, намиращо се в противовес на тяхната изконно непоклатима теза. Изглежда, че поради една или друга причина тези персони прекалено убедително са възприели ролята на тъжни, агресивни и самотни затворници в студените килии на собствените си объркани умове. Не можем да бъдем напълно сигурни дали някога и те не са гледали с поетично и идеалистично око на всемира. Може би са обичали да обичат, фотографирали са с усмихнати сърца изгревите и залезите, целували са страстно половинките си, без да се страхуват или срамуват да засвидетелстват сияйната си любов, но някъде нещо се е счупило. Никак не обичам този момент от приказките, а и от самия живот, когато някъде нещо се счупва с гръм и трясък. Не съм сигурен дали дори не го и мразя. Многократно съм го изпитвал и мисля, че вече притежавам отлична способност да различавам и подлагам на безпристрастен анализ онези цинични и апатични отрязъци от истерично крещящо време, в което някъде нещо се счупва и избухва в натежалата от проблеми глава на изтощената ни до краен предел планета.       
            Счупеното може да означава смърт, раздяла, развод, фалит, нелечима болест, природно бедствие и какво ли още не. Всъщност – мисля си аз – счупеното е някакъв парадоксален двигател на този живот. Все някога твой близък, който обичаш безкрайно, умира, привидно вярната ти съпруга се впуска в силните обятия на по-богат и по-разкошен според нейния вече изцяло променен възглед мъж и те изоставя, събирайки дрехите си в няколко куфара и затръшвайки след себе си вратата, която избрахте заедно в онзи магазин, така, все едно никога не е влизала в живота ти. Не е далеч от ума, че поради загубата на любимата скоро в работната сфера детайлите за нещата ще започнат да ти убягват. Ниска концентрация. Лоша комуникация с колегите. Поредица от забележки от недоволния ти шеф. Следва уволнение, а много скоро след него – фалит. Разбира се, задължително ще се наложи да освободиш жилището, в което си живял под наем цял живот, защото нямаш пари, тъй като ги пропиля за алкохол, и ще се озовеш на улицата – сам, със скъсани дрехи, без подкрепа, жаден, гладен, унизен, ужасен, смачкан и унищожен.       
         Пред очите ти големият свят ще бърза всяка секунда към своите задачи и въжделения, а ти ще си като чуждоземец, изхвърлен много далеч от всички. Няма да ти направи значително впечатление защо някой носи скъпи слънчеви очила в мрачна и ветровита есен, защо друг е облечен в лъскав костюм, защо трети не откъсва поглед от модерния си телефон, купен от чужбина, а само и единствено ще се питаш поради какво никой не ти обръща внимание и не подема инициатива да ти помогне да излезеш от тягостното положение, в което си изпаднал. Тъй като животът не е само ужас и страдания, в най-добрия развой на събитията сетивата ти бавно и плавно ще се разтворят, за да приемат в целостта си топлото дихание на неподправената вселенска красота, която винаги е била около теб. С умиление ще наблюдаваш как всеки ден малките дечица в парка тичат и се смеят високо, въпреки че времето не е хубаво и сигурно всеки момент ще завали проливен дъжд, как някой двадесетгодишен момък подарява роза на момичето, в което е влюбен до полуда, а тя се изчервява и на лицето на тази щастливка засиява свенлива усмивка; как двама прегърбени старци на близкия тротоар кретат напред и се държат за ръце, предано изпълнявайки даденото на сватбения си ден обещание, че ще са заедно, докато смъртта ги раздели, как птиците пеят радостно, но и там някъде ще забележиш и доловиш как някоя майчица неутешимо плаче, защото току-що са ѝ съобщили траурната новина, че чедото ѝ е загубило живота си. Ужас. Катастрофа. Вечен край.           
            Силни мъже, какво ще кажем на всички онези клети майчици, чиито деца вече не са живи? Можем ли да се изправим пред тях и да ги погледнем право в очите? Знаем ли какво е да износиш в утробата си живот, да го родиш, да си безусловно до него винаги и въпреки всичко? Как ще избършем сълзите, удавили очите на всички онези цветя със сърца, олицетворяващи нежния пол, които трябва да продължат да живеят, знаейки, че децата им вече не дишат въздуха, който ще продължи да изпълва белите им майчини дробове? Как ще прозвучи, ако в болката им им кажем, че парите са всичко? Що за създания ще бъдем, ако го направим? Нима сме способни на това? Ако го сторим, счупеното ще се залепи ли и ще продължат ли да ходят на работа, да се събират с приятелките си, да готвят вкъщи, да гледат спокойно телевизия, да заспиват удовлетворени и да не се чувстват унищожени?    
            Перфектно знам, че няма да успеем, и най-смирено коленича пред нечовешката горест на всички тези клети и съсипани майчици, на всички онези разбити хора, останали сами и без опора в този шеметен и плашещ свят на светкавични промени, в който като че ли си половин, ако нямаш някого до себе си, който да те допълни и да попълни липсващата част в теб със светлото си и даряващо любов присъствие. Не гръмогласно възвеличаваните пари, които са просто хартии, създадени от хора за хора, а Любовта – тази неразгадаема магия – е мостът, който ни свързва в едно, и е Всичко, от което се нуждаем, за да осъзнаем неподравената истина, че в Живота заедността ражда, а злобата помислите ни разяжда и до неузнаваемост ни разделя, от което никога никой нищо не печели.