Посветено на добрата грижовна родна власт...

Навън е още светло. Е, слънцето се търкаля зад покривите на съседните къщи, скоро ще се скрие, но няма как да отиде да го търси. Мама не разрешава!

А мама всичко знае… Мама е най-умна, най-учена, най-добрата… Мама!

Не като татко. Който нищо не разбира. И е вярно – колко пъти вече слуша как мама му го натяква. Но той, както казва мама, хич не разбира от дума…

Така че – няма смисъл изобщо да го пита. Мама знае, мама казва, мама заповядва…

Не винаги, де. Обаче, когато той не иска да се прибере, когато му се играе още, когато смята, че нощем навън е приятно и тихо, спокойно, удобно за игра време…

А тогава мама не мисли така…

И той е длъжен да я слуша. Да прибере играчките в шкафа под навеса, да се измие на външната чешма и да влезе в банята. Където е истинското миене…

А после е вечерята и лягането. Макар навън…

Да, навън е така тихо и спокойно…

Но – мама не дава. И е права. Спуска пердетата, поглежда го строго и започва разказа си за страшните чудовища навън. Които излизат по тъмно. Дебнат в храстите. Спускат се от черното небе. Хапят, дращят, късат дрехите…

И убиват малките глупави деца, които не спазват режим…

Страшните чудовища…

Вярно, никой досега не ги е виждал. Или поне приятелчетата му не са споменавали за тях. Въпреки че са деца на безотговорни майки, както казва неговата. Които ги оставят да си играят дори в полумрака. Даже след мръкване им позволяват да се събират на пейките в малката градинка и да си разказват приказки. Страшни приказки. За чудовищата…

Но той не може да ги чуе. Каквото му споменат на другия ден – това е. А те му казват малко. Така – на две, на три…

Защото красотата на страшната приказка е не толкова в съдържанието и героите й, колкото в атмосферата наоколо. Тъмно, черни облаци, бледа луна, тих вятър, изненадващо прошумоляване, внезапни гласове надалеч и близо…

Обаче – мама е строга. И се грижи за него. Казано е: има чудовища, стой си у дома, зад вратата, не надничай дори!

Така и трябва…

Така и прави всяко послушно и вярващо на мама дете. Та тя е мама! Кому да вярва, ако не на нея?

Тя знае, тя може, тя командва…

Той разбира, не е малък. И дори съжалява приятелчетата, които най-безгрижно рискуват да попаднат в лапите на чудовищата…

Но пък е толкова интересно навън…

В къщи е познато, като в кашон. Като оня път, когато се скри в един от телевизора. Искаше да изненада мама, а накрая се разрева. Мрачно, глухо, нищо живо наоколо, страшно…

Обаче – в стаята е друго. Сам, на спокойствие, спасен от чудовищата…

И никакъв страх…

Освен… Е, малко, де… Ами тия чудовища ако скъсат пердетата? И връхлетят? Или припълзят? Или…

Вярно, всяка вечер взема витамините, които мама му дава. Гадни са, но… Трябва… Вече пие по два пъти дневно витамини, за да е стабилно опазен от чудовищата. После ще пие по три пъти. А може и повече…

За да е защитен!

И мама винаги разпитва с кого си играе. Най-вече – дали с деца, които също пият полезните витамини. И се мръщи, когато чуе, че пак дошли тоя или оня, дето майките им не ги подхранват с полезните защити. Нарича ги „безотговорни“ – и майките, и децата…

Но стига толкова мислене. Все пак – малко дете е. И трябва да спазва дневния режим, написан от мама. А тя знае всичко. По-добре от него. Обаче – за него…

Погледна към прозореца…

Плашещо…

Дано не се появят нови чудовища. Страшни чудовища. Заради които се налага да се крие понякога дори под леглото. Което не признава  и пред мама. Но го прави…

А зад стъклото прекрасната лятна вечер разгръща цялата си красота. За всеки, който може и иска да я види…

Стига да не е затворено в стаята малко дете, неразбиращо нищо от живота и длъжно да изпълнява нарежданията на властната мама…

За да е спокойно, осигурено, безгрижно…