ВАЛЕНТИНКА ЗА ТАМБУРАТА
"Yes, I've always been a soldier of fortune" пееше малкото циганче на улицата до общината и добавяше различни акорди по собствена преценка със малкия си инструмент. От всички тях, които изкарваха жалката си прехрана чрез свирене на тамбура, единствено то беше разширило репертоара си с няколко чуждестранни песни, чути по сергиите за аудио касети. Не говореше английски или какъвто и да е било чужд език и не знаеше какво се пее в тях. Дори не можеше да произнася вярно текста, а само повтаряше по слух това, което беше чуло и долу-горе беше запомнило. Но се надяваше , благодарение на тях, да паднат малко повече жълти стотинки в поокъсаното му кашонче.
Даниел се беше задълбочил в собствените си мисли, затова, когато мина покрай циганчето, само го погледна с крайчеца на окото си и продължи нататък, към Стария бряст. В едната си ръка държеше красива червена роза, а в другата носеше малък пакет, от който висеше картичка с надпис : „За Кристина от Даниел. Снегът пътеките затрупва и кърши клони с ледени ръце. Но една пътека няма да затрупа - от моето, до твоето сърце! Честит Свети Валентин, Слънчице!". Беше си забравил ръкавиците, затова ръцете му бяха почервенели от студ, а единият му пръст беше леко разкървавен от бодлите на розата. Но погледът му беше замечтан. Ако някой го погледнеше, щеше да разбере, че Даниел не беше там, на студа пред общината. Той определено беше на някое по-топло място - личеше си от горящата на лицето му усмивка и искрящите му очи. Само че никой не се интересуваше от това, което става в главата му. Освен, може би, малкото циганче, което го гледаше с не скрита завист.
Повечето от хората, които минаваха край беднячето, го подминаваха, без да му оставят нещо, макар че с дребните стотинки, които биха могли да отделят и които така им се свидеха, не можеха да си купят кой знае какво. Такива хора отвращаваха циганчето толкова, колкото и то тях, щом го погледнеха - мръсно, дрипаво. Като боклук, който трябваше да се измете от улицата, но с който никой не иска да се занимае.
Хора като Даниел рядко минаваха оттам. Той си приличаше по останалите с това, че подмина клетото циганче. Онова, което го отличаваше от тях, беше онази топлина, онази непонятна доброта, които излъчваше в момента. За разлика от тези, чиито мрачни физиономии правеха улицата още по-сива, щастието на лицето му личеше отдалече. Ето, това искаше най-много дрипавото циганче - малко щастие.
А Даниел остана отнесен и когато стигна до Стария бряст. Там той спря и зачака. Часът беше дванадесет без пет - беше подранил малко. Но какво значение имаха пет минути, когато той беше готов да чака Кристина до края на живота си. Не знаеше защо, но беше убеден, че тя е момичето за него - както в сълзливите сапунени опери, които баба му гледаше по телевизията. И в този момент му се прииска да ú каже колко много я обича и колко много би дал за нея - всъщност, всичко. Това беше чудесно, защото вече беше дванадесет часа и тя трябваше да дойде всеки момент. Даниел погледна нагоре, към градския часовник и започна нервно да крачи. Погледна към улицата до общината и видя циганчето. Този път той му обърна по-голямо внимание. С кого ли щеше да прекара то Свети Валентин, след като беше толкова бедно и дрипаво? Имаше ли шанс това босоного нещастниче, подритнато от съдбата, да срещне любовта на живота си? Замисли се още по-дълбоко. Та какво знаеше самият той за любовта, след като беше само на шестнадесет! Вярно, чувстваше се влюбен, както никога досега. Чувстваше, че може да направи и невъзможното, стига Кристина да го поиска от него. Вече беше дванадесет и десет, а нея още я нямаше. Почувства се ужасно несигурен. А може би часовникът избързваше? Та той веднъж беше спрял на седем и десет и стоя така цели два дена. Да, в часовникът беше проблемът. Даниел погледна отново към циганчето и си спомни, че го е виждал и преди. Това измръзнало телце, обвито в дрипави дрешки... Той определено го помнеше. То беше тук и на Коледа и пееше същите песни. Даниел много ясно си спомняше как с Кристина минаха оттук тогава, след като се срещнаха до Стария бряст. „Виж колко е нещастно и бедно - каза тя. - Да му дадем нещо!" И Даниел извади от джоба си стотинки. „Не, не толкова малко! Какво ще направи с тях? Знаеш ли, защо не му дадеш парите, с които щяхме да отидем на кафе? Все пак е Коледа." Той си спомни как я погледна недоверчиво, но щом видя изпълнените ú с доброта очи, веднага направи това, което го беше помолила. И цял ден се бяха разхождали в снега, без да ги интересува нищо друго.
Вече беше дванадесет и половина. Даниел усети, че и циганчето го гледа също толкова замислено. Известно време те се наблюдаваха един друг. А Кристина още я нямаше.
В един без петнадесет той вече беше сигурен, че проблемът не е в часовника. Погледна за последно розата и я хвърли в насъбралия се под дървото сняг. Отвори пакета, който с такова желание беше опаковал. Извади малкото сърце. На него беше написано: „За света ти си някой, но за някой ти си света!" Понечи да го хвърли, но тогава погледна циганчето и тръгна към него. Без да продума и дума, сложи сърцето в кашончето. „Какъв безсмислен подарък! За какво ли ще му послужи някакво плюшено сърце, когато то няма хляб!" - и все пак чувстваше, че сега, когато Кристина не дойде, това е най-подходящият притежател на неговия подарък. Той отмести очи от циганчето, за да извади от джоба си парите, с които щеше да излезе с момичето си и ги подаде на бедното момче. Усмихна му се. И циганчето му отговори с усмивка.
© Теодора Пенева All rights reserved.