Какво съм? Защо съм? Накъде отивам?
Искам да подредя хаоса, да изпреда поне една нишка от кълбото на безкрайността и да се захвана за нея… Но съм безсилна… и крещя, и се мятам… А тунелът - тъмният, бездънен тунел, ме завихря, заедно с милиони прашинки като мен и когато отново неистово се разкрещявам, ме изхвърля в прегръдките на майка ми. Тя ме притиска до сърцето си и аз чувам как то тупти. Успокоявам се. После чувствам топли устни, които докосват челото ми:
- Пийни малко вода!
Жадно отпивам и само след минути намирам стълбата към нормалното човешко измерение. Дори вече си мисля, че зная какво съм и къде съм, макар все още да не съм наясно защо съм и накъде отивам. Но отговорите на последните два въпроса в този момент въобще не ме интересуват. Унасям се…
Тези състояния се повтаряха периодично. Мятах се и крещях, крещях и се мятах… Често нямаше кой да ме чуе и успокои.
След едно от поредните лутания из безкрайността, някъде в началото на месец август 1974 година, научих, че любимата на ...