The work is not suitable for people under 18 years of age.
Започвам отначало. Дано този път се получи. Та така, както вече споменах, чудех се дали някой от нас познава себе си, дали вижда света такъв, какъвто е. Чудя се дори, дали си знаем истинските имена. Аз не зная нищо за себе си, но познавам двама човека, които за съжаление се познават и виждат всичко, защото не са като нас, „нормалните”. Ние гледаме, но не виждаме. Нека ви разкажа малко за тях…
Тя пое дълбоко дъх и се събуди. Отвори очи и се огледа. Нещо не беше наред, животът отново минаваше, сякаш с проблясъци, между които беше пълно със забрава.
Осъзна, че се намира в собствената си стая, но беше заспала на пода. Все пак беше добре, като се има в предвид, че не помнеше нищо от снощи. След като стана, усети последиците от спането на пода, а именно доста силните болки във врата. Игнорирайки ги, както беше свикнала да прави с болките, се запъти към кухнята за сутрешната доза кафе. Малко по-късно се озова на балкона с чаша кафе в ръка, но сякаш нещо липсваше. Мамка му! Пак нямаше цигари. Това беше идеалният момент съдбата да поднесе благосклонно пълния с фасове пепелник, от които тя успя да свие една малка цигара.
*Първи проблясък за деня*. Усети, че се е загледала през балкона. Прекрасна утрин, всичко беше разцъфтяло, птиците пееха сладко, а слънцето осветяваше пъстрия и ухаещ на живот свят. Е, поне това се виждаше на пръв поглед от нас, „нормалните”. Тя виждаше един сив свят, мъртъв за всички останали, жив само за нея. Чудеше се какво да прави днес и реши, че иска да седне на някоя пейка в парка и да убие безсмисленото време. Облече набързо, каквото имаше хвърлено по пода и излезе.
*Втори проблясък*. Озова се в асансьора. Мислеше си за това, колко спокойно се чувства в малкото, но сигурно пространство. Докато вървеше към входната врата, се загледа в счупеното от юмрук стъкло на вратата и му се усмихна. То сякаш бе там, за да и напомня за това, какво я очаква навън.
*Трети проблясък*. Мамка му! Кога се беше озовала в градския транспорт? Нещо не беше както трябва. Загледа се в хората около нея и установи, че всичко си е нормално. Отново безчувствените роботи, подчиняващи се само на времето. Получила малка доза позитивизъм, тя реши да провери дали пък някой от роботите не беше човек:
- Ей, боклуци смотани! – извика тя.
Естествено никой не ù обърна внимание, както и очакваше. Все пак бяха скапани роботи.
*Отново проблясък* Вече не ù пукаше. Седеше на една пейка в парка и опипваше джоба си. Нямаше я шепата жълти стотинки, но пък за сметка на това имаше една бутилка водка на пейката. Няма как, трябва да я опита поне. След половин час опитване, отново се загледа в роботите. Този път виждаше истинската им същност. Жалки и заблудени същества, живеещи с мисълта, че имат нещо, че преследват нещо. Единственото, което имаха беше още един робот до тях от противоположния пол, загубил се в слепотата на първия. Тя също можеше да си намери един, но не искаше. По-добре беше да търси истината, въпреки че беше уморена. Живот няма, има само съществуване.
*Пак проблясък* Тъмнина. Тя се огледа и установи, че е останала сама в парка. Само празното шише от водка ù правеше компания. Поне така си мислеше, но една сянка я наблюдаваше. Усети присъствието, но не се уплаши, напротив, дори се изненада, когато сянката се озова до нея на пейката. Гледаха се дълго и сякаш общуваха по свой собствен начин. Тя беше толкова щастлива, че най-накрая е открила истината. Ето, че има някой, благодарение на който светът отново би могъл да стане цветен. Изведнъж тишината бе нарушена:
- Искаш ли да се разходим и да потърсим някое по-усамотено място? – каза тя.
Сянката се усмихна в отговор. Повървяха около десет минутки и откриха това, което търсеха, а именно една красива беседка, скрита между няколко тъжно провиснали върби. И така, седнали заедно в мрака на нощта, се отдадоха на дълъг разговор. И двамата бяха щастливи, когато…
*Проблясък* Тя гледаше ръцете си. Държеше малко бръснарско ножче и беше обляна в кръв. Погледна към него и се вцепени. Той лежеше с прерязано гърло, вперил поглед в нея и се опитваше да каже нещо, но не успяваше, защото се давеше в собствената си кръв.
*Пук* Изведнъж, сякаш времето се беше върнало назад, всичко изчезна. Те се намираха отново на пейката. Тя изкрещя силно и започна да му говори панически:
- Моля те, трябва да се махнеш, не искам да си до мен! – каза тя.
- Напротив, знам че искаш! – отговори той.
- Но ти не разбираш! Трябва да си тръгнеш! Умолявам те, аз видях всичко. Знам какво ще стане! – изкрещя тя.
- Аз също знам. – отвърна с усмивка той.
Те се прегърнаха и останаха заедно в очакване на съдбата.
Посвещава се на всички „нормални”!
© Цветомир Цветков All rights reserved.
Браво, хареса ми!