Много съм малък. Нямам думата. Дали пък не трябва да се страхувам, че надигам глас? Вероятно някой ветеран веднага ще смаже наивния порив на онова, което от сърцето извира и което не търпи отлагане.
            Предполагам, че не трябва да мърдам от периферната зона. „Да не си посмял да направиш и крачка!“, късат се в мислите ми мощни гласове. „С удоволствие ще я направя“, елегантно контраатакувам и се изплъзвам от противните лапи на днешното обезличено време.
            Чýвал съм, че за борба се изискват много усилия. Ако ми кажеш, че не водим никаква битка, най-фрапантно ще излъжеш. А не е хубаво да се говорят неверни неща, нали? Трябва да се придържаме към истината, да сверяваме часовниците си с непрестанните промени и да браним като лъвове стойностите на човешкото.
            Мисля, че днес то се позагуби… Греша ли? Може и да съм един от многото слепци, които по-далеч от носа си не виждат. Не твърдя, че съм уникална каша от правилно систематизирани постулати за живота. Чувството да си мотивиран може да ти разкрие много затворени страници… Покорявал ли си поне един връх, който ти е бил на сърцето, ровичкал е съзнанието ти и е спирал дъха ти? В тунела успя ли да видиш онази светлинка, за която цяло едно поколение тича като стадо коне в галоп? Какво гониш?
            Удави се индивидът… Много искаше да забогатява, започна да преследва грешното, да се осланя само на плътското. Не приемам думи от рода на: „Такова е положението. Нищо не може да се направи“. Не желая да заявявам напукана проява на фалшиво бунтарство – всичко зависи от нас, от действията ни, от всекидневните ни движения, усмивки и сълзи, от победите и загубите.
            Разкъсаш ли се за мечтата си, ще я сграбчиш за врата. Може би проявата на усилие ще предизвика адска болка у теб, но усещането да си на прав път е над сълзите, мъката, лошата среда, кръвта и неразбирателството. Нямам богат житейски опит, но съм наясно, че ако не се трудим, се обричаме на упадък. Човекът е невероятно създание, светът е неговият дом; любовта е най-красивото действие, което може да извършва, а всяка изречена дума лети еднопосочно.
            Понякога – сред балдахиновите възглавници на мързеливото ни ежедневие, се появява Човек, дарява се ласка, припламват искри, откриват се Светове в нечии чужди очи, преплитат се длани, символизиращи Любов, обменя се добра дума. Животът тече като мръсна вода от незатегнато кранче и онова, което ни остава, се състои в няколко костюмирани като за бал думи и показности.
            Аз знам, че около личностите ни се е завихрило торнадо от проблеми, искаме да заявим точна позиция, но все нещо ни липсва. Интересът на нашето монотонно и сухо днес се превръща в мръсен отпадък на безцветното утро. Не виждам усмихнати хора, не успявам да уловя онази девствена искра, която ти подава ръка с думите: „Последвай ме!“. Виждам пътя и посоката, поемам натам, но съм сам, с меч от думи и щит от рими.
            И ако ми се наложи да воювам, ще го направя…
            И ако падна победен, ще остана жив под формата на сълза или действие, което би възкресило спомена за разкъсания боец на сцената на кухото съвремие.
            Мъдрувай, поколение, мъдрувай… И на глупостта всеяда не робувай!