Както беше казала Вела на Манол голям празник стана. Много хора се стичаха на поляните край бориките. Едни идваха до извора сила да почерпят, други да си купят по нещо, трети просто да се порадват на хубавото време и пъстрата веселба. Музика огласяше планината, вити хорá приветстваха настъпващата пролет.

       По обед спретнаха кушията. Голяма надпревара падна. Всеки искаше неговия кон да спечели, но накрая победителя беше един. Горан сарача от велиното село. Хубав и здрав беше коня му и заслужено се окичи с новата сбруя и красив венец оплетен от най-личните моми на селото. Горан гордо го разведе сред множеството наметнат с новата си риза, дар за победата. После съборът продължи както му е реда. Сбираха се хората да хапнат, да пийнат и да се видят след дългата зима. Музиката все така се лееше, хорáта се виеха, а хóрата се веселяха.

            Само там под бориките, близо до извора, Манол и майка му седяха, прегърнали Еличка и не им беше до празник. Манол знаеше, че и да стане чудо то няма де е веднага,  майка му се луташе между надеждата и невярата в чудеса, а Еличка все така гледаше през клоните към небето.

         По пладне и тримата бяха задрямали, когато Манол се стресна от нечие тихо присъствие. Отвори очи и се надигна на лакти. До сами извора видя много стара жена, подпряла се на дебела сопа да гледа втренчено в Елица. Лицето ѝ беше дълбоко прорязано от изживените години, кожата ѝ имаше странен кафеникав цвят, а на челото, дали от бръчките се беше образувал, или беше белязана от съдбата, имаше кръст. Дългата черна роба я правеше да изглежда дребна и прегърбена, но очите ѝ… очите ѝ бяха живи и ясни, и пронизваха като че виждаше през човека. Сякаш цяла вечност Манол не можа да откъсне поглед от очите ѝ, после рязко скочи на крака и доближи към нея.

            Тъкмо да я попита какво иска и тя го спря с ръка.

            - Де е сестрата на туй момиче? – попита тя без да отмества поглед от Елица.

            Манол се стъписа.

            - Какви ги дрънкаш, жено? Тя ни е една на трима братя – рече той намръщено – друга сестра нямаме. Айде сега, върви си по пътя.

            Жената не трепна и продължи все така да се взира в Елица.

            - Аз ще си вървя, ама туй момиче дорде не намери сестра си няма да се оправи – тихо рече жената и едва сега извърна поглед към Манол.

            Той я гледаше вцепенено и не знаеше какво да каже. Погледът ѝ го пронизваше и объркваше мислите му, а те се блъскаха в главата като дънери в бурна река. Тогава видя малкото магаренце с двете дисаги, което се показа иззад гърба на старицата. Манол тръсна глава да се освести. Не можеше да повярва на очите си. Другоземката на леля Керана стоеше пред него и го гледаше така, че тръпки го побиваха. Гледаха се още известно време, дорде Манол не каза като на себе си:

            - Ти си другоземката… - после падна на колене и хвана ръцете на жената – Прощавай за грубите думи. Кажи можеш ли да ни помогнеш? Всяка друга надежда изгубихме.

            Старата жена приседна до Манол и остави тоягата на страна.

            - Да помогна, чедо, ама както ти рекох одеве, дорде не намерите сестрата на туй момиче нещо не може да се направи.

            Манол дръпна рязко ръцете си.

            - Стига с тая сестра? Казах ти вече, тя има трима братя и толкоз.

            Жената положи ръка на рамото му.

            - Първом искам да ти река нещо. Има сили дето хората не разбират, има неща дето ума човешки не може да приеме, ама тях ги има. Ето сега, туй момиче – и тя посочи Елица – като е дошло на тоя свят със стара душа се е родило. Душа дето е била вече тука, ама си е отишла без време. Душа дето мястото ѝ е сред живите, ама оная с косата е сбъркала та я отнесла по грешка. Като се случи тъй Господ дава втора възможност. Такива души се прераждат обикновено при свои, но се случва и на друго място да попаднат и тогаз са като изгубени дорде не познаят нещо от предишния си живот. Тая душа е половинка от една цяла и сега дири сестра си и дорде не я намери няма да се е върнала съвсем, а туй момиче все тъй между двата свята ще крета.

            Манол беше зинал срещу жената и нито виждаше, нито чуваше, нито можеше да мисли. Като беше малък баба му все му разправяше приказки, коя от коя по чудновата. Имаше приказки за змеѝове, за таласъми, за ангели и дяволи. Имаше приказки за горната и долната земя, приказки за души дето скитат немили недраги щото са сторили грях или не са довършили нещо на тая земя, ама това бяха приказки. Баща му все я хокаше да не пълни главата на детето с дивотии, ама Манол много обичаше да ги слуша и все я караше тайно да му ги разказва пак и пак. Ама това бяха приказки, легенди и предания, а сега тая непозната, странна жена искаше от него да повярва, че приказките не са само хорска приумица.

            Другоземката се изправи бавно, хвана магаренцето за юздата и се подпря на тоягата.

            - Аз ще вървя, че много страдалци има тъдява. Рекох ти туй, дето искаше да чуеш, ама явно не си готов да го приемеш. Като намериш сили да повярваш, чудото само ще се стори. Ама да знаеш много вяра трябва за такова чудо – рече благо старицата, после се обърна, излезе от сянката на дърветата и сякаш се разтвори в светлината отвъд нея.

            Манол седеше като замаян, а някъде от далеч до него стигна познат глас.

            - Бачо Маноле, бачо Маноле… - викаше някой.

            Манол се обърна бавно в тая посока и като в мъгла видя Вела да тича към дърветата.

            Тя стигна запъхтяна, хвърли са на земята до него, разтърси го и рече:

            - Бачо Маноле, леля Керана ме прати да ти кажа, че хора от нейното село са видели…

            Вела не довърши. Манол гледаше през нея, някъде зад гърба ѝ и сякаш не я чуваше. Тя се обърна, но не видя нищо и го загледа с почуда.

            Манол я погледна с невиждащи очи.

            - Какво да ми кажеш, Вело, че другоземката са видели? И аз я видях, ама ми се ще да не бях.

            Вела  го погледна с укор.

            - Що тъй думаш, бачо Маноле? Че що тогаз се ядоса, като разбра, че си е отишла от селото на леля Керана?

            - Щото, Вело, мислех, че ще може да ни помогне, ама вече не мисля тъй.    

            - Ама как тъй изведнъж? Къде я видя?

            - Тука беше, Вело, ей таме до изворчето. Появи се от нищото с магаренцето си. После ми рече неща дето ума ми не побира и изчезна тъй както се появи.

            Вела нищо не разбираше. Манол продължаваше да я гледа с празен поглед и тя отново го разтърси за раменете.

            - Кажи, какво ти рече другоземката, че си такъв не на себе си?

            Манол бавно излезе от ступора и се огледа, като че ли не знаеше къде е. После разкваси пресъхналата си уста и разказа на Веле всичко, дето му беше рекла старицата.

            Вела го гледаше с широко отворени очи. В погледа ѝ се четеше хем ỳплах хем решителност. Тя скочи на крака и каза:

            - На къде тръгна другоземката, бачо Маноле? Ще ида да я намеря – рече тя решително – Не можа да ти наговори таквиз страхотии и после просто да си иде.

            Манол я хвана за ръката и я спря.

            - Остави, Вело, това не е твоя работа. Върви да си гледаш стоката пък аз ще ида да говоря с майка. Не знам как ще ѝ кажа ама ще измисля начин, а ти върви, не си слагай на сърцето моите тегоби.

            Вела понечи да възрази, но той само я погледна и стисна леко ръката ѝ. Тя въздъхна примирено и бавно тръгна към каруцата си.

            Като я видя Керана такава умърлушена не можа да се стърпи.

            - Вело, дъще, какво стана? Що си такваз нажалена? Каза ли на Манол за другоземката?

            Вела въздъхна и приседна на земята.

            - Казах му, лельо Керано. Ма той вече знаеше.

            - Е как тъй? – зачуди се Керана и също приседна на земята в очакване.

            Вела ѝ разказа туй, дето чу от Манол и двете дълго мълчаха и мислеха защо такива работи е наприказвала старицата.

                                                                                                                                                                                                   Следва продължение...