Великата история на един беден мъж

Великата история на

един беден мъж

Част първа

- Влизай и да не създаваш проблеми! – рече ми полицаят, като грубо ме бутна в малката килия в ареста – Изчадие с изчадие такова. Тръгнал да се съпротивлява на полицията. Заслужаваш да изгниеш в затвора.

 Аз не му отговорих. Не говорих и в колата, докато ме караха насам. Какъв беше смисълът? Все пак бях виновен – бях счупил носа на един полицай, а и оказах съпротива при ареста. Наистина сам си бях докарал тая беля на главата.

 Как се случи това!? Тази сутрин, когато излизах на протеста въобще не си мислех, че ще се стигне до стълкновение с органите на реда. Но още преди да се усетя, вече бях подивял покрай останалите протестиращи и замерях с камъни дошлите полицаи.

 Всъщност – те вина нямаха. Когато съблекат униформите си, те са същите хора като нас. И те имаха семейства, които трябваше да издържат като мен самия. Просто работата им е такава, че доста хора не ги понасят.

 Та, аз сега дори нямам сили да мръдна – доста бяха ме пребили куките. Заради това просто се строполих на пода и се облегнах на клетката. Тука беше доста тъмно  и трудно се виждаше. Трябваше ми доста време, докато осъзная, че не съм сам. Отсреща имаше и още един мъж. Бе ми трудно да го видя добре, но беше доста едър, брадясал и стоеше мирно, дори не ме поглеждаше. Стана ми малко неловко да стоим така и дори да не си говорим. По принцип аз съм срамежлив и не обичам да почвам първи разговор, но сега го направих, незнайно защо.

- Добър ден! – учтиво поздравих.

 Онзи не ми отговори, дори не ме погледна.

- Как Сте? – продължих с надежда да получа някакъв „признак на живот”.

 Пак нищо. Явно нямаше намерение да говори с мен, та просто се отказах. Тъкмо се наместих, за да се опитам да подремна, когато онзи внезапно заговори:

- Ти да не си от протестиращите? – рече с пресипнал глас.

- Хмм?? А, да, да, от протестиращите съм. Защо? – изненадано подех аз.

- Какво си направил, че те доведоха тук? – този път той вдигна главата си и ме погледна право в очите. Бога ми, никога не бях виждал подобен поглед – в него нямаше нищо. Този мъж се движеше, говореше, но очите му бяха сякаш на мъртвец.

- Ами – леко уплашен рекох аз – Просто малко се разгорещих и си позволих волността да счупя носа на един полицай.

 При тези думи онзи се усмихна бегло. Въпреки че бе само за миг, в очите му проблесна малко живец.

- Как се казваш? – попита ме той.

- Мохамед – отговорих аз.

- Турчин ли си? – рече той.

- Да, но живея тук от малък. Ами ти?

- Аз се казвам Антон.

- Приятно ми е, Антоне! – усмихнах се аз и с все сили се изправих, за да ида да седна при него.

 Отблизо мъжът бе още по-едър, но от него лъхаше някаква добрина. Късата му коса бе прошарена, както и брадата. Лицето бе сбръчкано – сякаш на седемдесетгодишен старец.

 Аз се наместих удобно и го попитах:

- Ами ти? Защо си тук?

- Твърде дълга и скучна история – поклати глава Антон – Не мисля, че би искал да я чуеш, момче.

- Мне, аз обичам дългите истории, а и тук нямам друго какво да правя. С удоволствие ще те изслушам.

 Той не отговори за малко, сякаш премисляше отговора ми, когато най-накрая рече:

- Добре, щом искаш, ще ти разкажа.

 След което и той се облегна на решетката, като се загледа към тавана.

- Всичко започна с едно приятелство, което накрая се оказа една коварна измама и превърна целия ми живот в Ад, слязъл на Земята.

                                                                                                        Следва продължение...