Тази война няма край. И в нея силите са винаги равни, победител в истинския смисъл на думата няма никога. Дори и едната страна да вземе превес за момент, другата бързо набира сили и я помита отново, за да бъде на свой ред пометена след време. Нито започваше с влизането на Мира в дома на баба Пелагия като снаха, нито щеше да приключи, когато баба Пелагия един ден умре, защото всеки ден някъде по света се раждаше някоя Евина дъщеря, която все някога щеше да се впусне в своята собствена битка.

Дядо Стоян, мъжът на баба Пелагия привидно не вземаше страна, въпреки, че Мира харесваше не по-малко от двете си по-големи снахи. Просто бе видял, че смисъл няма. Пелагия бе господарка в този дом и отказваше да приеме каквото и да е вмешателство. Слагаше ред на всичко, от това какво и как да се готви, през това как ще се възпитават внуците й, та чак до това кое младо семейство по колко пари харчи и за какво.

Не на последно място, Пелагия държеше снахите й да се обръщат към нея с "майко", макар, че самата тя към никоя от трите не се обръщаше с "дъще", а ги наричаше просто "снахо". Това бе един от начините й да покаже на младите жени, че те са длъжни да й отдават почит и едва ли не да са й благодарни, че ги е приела в къщата си, но не и в сърцето си, а тя на тях не е длъжна с нищо. И че ако от тях очакваше да я уважават и обгрижват на старини като майка, то те не биваше да очакват да й бъдат дъщери.

Мира бе най-непокорна от трите снахи, но за сметка на това бе и най-хитра и остроумна. Пелагия всякак се опитваше да намери кусур на снахите си, манджата ще е възсолена, на кокошките просото ще е прекалено много или прекалено малко, лехите с морковите няма да са добре прекопани, ризките на децата-не добре опрани. Но докато двете големи снахи нещо не отговаряха на забележките й, а свеждаха глави и гледаха по-бързо да й се скрият от погледа, Мира никога не свеждаше поглед, а я поглеждаше в очите с усмивка и й отговаряше така, че хем да я клъвне лекичко, хем да не й остави място да отговори. За това и Пелагия нея одобряваше най-малко и все я закачаше.

Мира обаче бе решила да сложи край на тая безсмислена битка. И бе решила това да стане на свят ден, на Великден. Пелагия бе набожна жена, набожността си бе вменявала цял живот на синовете си, сега я вменяваше и на снахите си. В дома й се постеше строго и за това сега бе дошло време, в което всички с нетърпение очакваха края на Великденския пост, за да заблажат с крехка агнешка мръвчица.

За Великед Пелагия винаги правеше голяма трапеза, на която канеше брат си с цялото му домочадие, трите двойки сватове и кумовете си. И тази година се очертаваше голям празник в двора на Стоян и Пелагия. В събота щяха да заколят две агнета, защото едно щеше да е малко за обяда, на който щяха да се съберат 26 възрастни и 7 деца. За Пелагия приготвянето на празничния обяд бе свещенодействие, до което никой друг от къщата нямаше достъп.

На Разпети петък Мира се доближи до Пелагия и Стоян, които бяха седнали на пейката до входа и гледаха внуците, които си играеха на току що раззеленилата се тревичка в двора.

-Майко, - тихо и предпазливо поде Мира - какво ще приготвяш за обяда в неделя?

- Е, как какво? - сопна се Пелагия. - Нима не си празнувала Великден преди? Ще пека агне, ще направя козунаци и краваи, ще нарежа маруля да се хванем за зелено.

- Майко, това е много работа за сам човек. Дай поне да опека агнетата да ти помогна. В бащината ми къща много помагахме на мама... - продължи смирена Мира.

- Брех, Стояне, чу ли? Помислила си, че е в бащината къща! - обърна се Пелагия към мъжа си сякаш за да потърси подкрепа. - Агне щяла да пече! Не стига, че месото ще похаби, ами и ще ме направи за резил пред сватовете и кумовете!

За първи път Стоян не подкрепи Пелагия. Усмехна се на снаха си, прокашля се и бавно заговори:

-Дърто, дай на детето да помогне! Стара жена си вече, много ще ти стане всичка сама да правиш, вече не си си в младите години!

Пелагия побесня, но не посмя нищо да каже. Тя имаше респект от Стоян така, както снахите й от нея.

На Велика събота сутринта се събраха дядо Стоян с тримата си сина и кума, който бе току що пристигнал от своето село с кумата. Запалиха голямата пещ на двора, която Стоян сам бе изградил още докато децата бяха малки и се палеше само на големи поводи, на голям празник, когато правиха годежите и сватбите на синовете, когато се раждаха внуците и им се правеха кръщенета. Рано накладоха огъня за да си греят вода и с едното да опалят тухлите за агнетата.

Мъжете клаха, драха и пиха вино до обяд, после полегнаха да починат, а жените защъкаха по двора, за да почистят под зоркия поглед на Пелагия. 

Докато метеше, Мира хвърли няколко дърва в огъня. Като приключиха с чистенето,  жените се разпръснаха всяка по свои задачи, а Мира отиде да наскубе пресен лук и мерудии от градината.   

Осоли младата невяста двете прясно заклани агнета, наложи ги с мерудиите и влезе вкъщи на огнището да направи дроб сармата. Пелагия зорко следеше най-младата си снаха, но само от далеч и без дума да казва. Щеше й се и на Стоян да докаже, че на младите вяра не бива да се има.

Дойде време за вечеря. Пелагия тури на масата това, що се полагаше за пости и двамата със Стоян с тримата си сина, снахите, тяхното домочадие и старите кумове седнаха да сложат залък между зъбите преди да идат на черква да посрещнат Възкресението. Тихо мина вечерята, а невяста Мира все нервно гледаше към двора, там дето беше пещта с двете пълнени агнета.

Дойде времето, дето Стоян каза да се тръгва към черквата. И всички с вълнение стиснаха в юмрук червените си яйца. Едни се вълнуваха от светлия празник, а други от края на Великденския пост. На излизане от къщата Мира хвърли две средно дебели цепеници в огъня под пещта, усмихна се лукаво и спокойно тръгна.

Преди да се съмне Мира се бе събудила. Докато тихите й стъпки нарушаваха утринната празнична тишина, тя долови още едни стъпки, тези на Пелагия, която изобщо не бе склопила очи. Младата булка не се притесни, усмихна се и тръгна да върши това, що бе намислила. Уми си очите и устата, прекръсти се в тоя свят ден и влезе в градината. Набра салата и я накисна в свежа вода в голямото цинково корито, дето с години стоеше подпряно на един пармак.

Разбуди се народа, деца заприпкаха из двора и волските впрягове на които сватовете пристигаха затрополиха по пътя. Мира се смееше и скришом поглеждаше към мъжете, които редяха маса до маса под все още неразлистилата се напълно асма. Запрегръщаха се, зацелуваха се отдавна разделени майки и щерки, зарадваха се едни на други сватове, зарадва се и Мира на мама и на тате, но за миг не забравяше отговорната задача, която сама си бе измолила и между радостта си не забрави да изсипе ориза с дроб сармата при агнетата.

Постът бе свършил, мъж със жена си, сват със свата си, кум с кумеца си викаха "Наздраве!" и се прегръщаха, целуваха. "Христос Возкресе!" повтаряха в несвяст от лютата ракия, децата играеха и се смееха в двора. Две жени обаче стояха непоклатими и само на сила се усмихваха - Мира и Пелагия, за които днешният ден бе оная решителна битка в която или едната щеше да бъде заграбена, или другата щеше да спечели правото си на глас. И когато и поредната ракия бе изпита, и последното яйце счупено, и последната салата изядена, Стоян се изправи, покашля се и тежко каза:

- Момчета, дайте агнетата!

Мигом се спуснаха тримата му синове, скриха се зад ъгъла на къщата и след малко се появиха с двете тави с пълнени агнета и дроб сарма. Сложиха ги на масата и в миг гълчавата замлъкна. Възрастните запряха наздравиците си по средата, децата погледнаха софрата, забравили игрите си и всички дружно преглътнаха с жажда.

Замирисало бе над Стояновия двор на зелено, но от двете тави се разнесе аромат, който в миг скри аромата на пролетта, аромат, сякаш пратен от самият Дядо Боже, тоя аромат, който сигурно се носеше и в рая. Старият кум на Стоян и Пелагия бе готов в децата си да се закълне, че това е ароматът на живота, а както всички знаем, пред кум вода не се гази.

На Пелагия като на стара стопанка в къщата се падаше да разкъса добре уварената плът на двете млади животни и да ги разпредели между гостите на масата. Тя се изправи, огледа людете около себе си, които гледаха омагьосани сякаш самият Христос се издигаше между тях, после погледна двете агнета, които лежаха грижовно прегърнати от дроб сармата и накрая със злоба и завист погледна Мира, която за първи път стоеше със сведена глава. Прекръсти се и начена първото агне откъм най-хубавите му меса и започна да разпределя мазните мръвчици и дроб сармата, като започна от най-възрастните и най-личните измежду тях.

Като приключи и най-малкото внуче имаше порция, а дъното на втората тава се бе видяло. Стоян пак се изправи, надигна чашата си с руйно червено вино, покашля се и кратко рече "Наздраве! Да ви е сладко! Христос Возкресе!"  седна. Последва кратка шумотевица, в която всеки колкото се може по-бързо отговаряше с "Воистина Возкресе!" и грабваше бързо вилицата. Гостите лакомо нагъваха крехките агнешки меса и жадно преглъщаха с вино. Възцари се тишина, нарушавана от време на време от потропване на чиния и песен на птичка.

Пелагия поднесе плахо късче агнешко в устата си. Примлясна и почувства божествена лекота. Агнешкото отпусна сока си в устата й и тя усети, че нито е безсолно, нито е солено, че бе божествено сготвено се видя още когато тя разкъсваше младата плът и тя се дърпаше на конци, всяка подправка си бе на мястото. Остави това, ами и дроб сармата бе нито много мазна нито суха. "Ей за това си струва да се пости!" възкликна един дълбоко спотайван дъх в Пелагия и усмивка озари лицето й. Тя огледа жадно нагъващите люде около себе си, напрегна гласа си както човек се напряга, когато човек иска да говори силно та да го чуят и каза:

-Ето го! Това агнешко исках да сготвя за Великден и цял живот не можах! Браво, дъще!