Велики петък
Православен храм. Господ виси разпънат сред храма. Свещеникът служи Богу служба. „Ще се чете от светото Евангелие от Йоан“ „Да внимаваме“. Свещеникът чете евангелското слово. Вратата се блъска през кратки интервали. Не е работен ден и вътре нахлуват забързани люде, чинно носещи най-важното, свещи. Тук-таме и цветя. Плъзват като хлебарки из църквата и се насочат към свещниците, тропайки немилостиво с крака. Господ стои с окървавено чело. Сплетеният от тръни венец е забит в човешката му плът. Страда тихо и незабележимо. Да не смущава зрителите на своето страдание. Транзитните християни палят свещите си с неудържимо усърдие, разменят важни реплики, които са забравили да си кажат преди да влязат в църквата. Все неотложни неща, които са се случили или предстои да се случат. Свещеникът се опитва да надвиква с Божието слово човешкото. Господ мълчи. Кървави капки се стичат от прободените Му ръце и капят насред навалицата. Звънят телефони и някои тичешком, разбутвайки тълпата излизат навън за спешен разговор. Християните суетливо бършат ръцете си в някоя икона. Разбира се, на излизане да не забравят да се дезинфектират. Че по иконите кой знае кой е пипал преди тях. Маските са плътно закрили лицата им. По-нетърпеливите бързат да излизат веднага след ритуалното запалване на свещите. Нещо сякаш ги пъди навън на въздух и свобода. Да си влязат в техния си свят. А то църквата и кръста само за смърт им напомнят. То не че и светът с този Ковид-19 говори за друго, но пък там има лекари, болници, лекарства. Господ страда и мълчи. Той няма какво повече да им каже от Разпятието си. Направил е всичко. Разпънал се е за тях. Сега чака техния дял. По мраморния под се суркат столове, все пак изморително е да стоиш прав пред Господа 20-30 минути, докато попа си мърмори нещо под носа. Господ е утихнал. Копието вече пробожда ребрата МУ. Най-сетне свещениците изнасят плащаницата и я полагат на масата. Тези, които са издържали напрежението до този момент, боричкайки се пъргаво се спуска да се мушнат под нея за здраве, късмет и щастие, и тичат навън. Сега вече ще си отпочинат, ще хапнат, ще пийна, ще се забавляват като хората. Нищо, че днес Вселената страда за Създателя. Нищо, че след няколко часа ще се отслужи опелото и ще се положи в гроб Невместимия.
„Днес виси на дърво Този, Който надвеси земята над водите...
С венец от тръни се увенчава Този, Който е Цар на ангелите...
В лъжлива багреница се облича Този, Който облича небето с облаци...
Плесница приема Този, Който в Йордан освободи Адам...
С гвоздеи се приковава Женихът църковен...
С копие се пробожда Синът на Девата..
Покланяме се, Христе на Твоите страдания!
Покланяме се, Христе на Твоите страдания!
Покланяме се, Христе на Твоите страдания!
Покажи ни и славното Твое Възкресение!“
Юда предателят, също е увиснал на дърво. Някъде там, на самотно място, място за предатели. Място за непокаяни. Страшно място. Адско място.
Празничните християни ще дойдат още веднъж, в нощта на Възкресението и като си вземат огънче за Великден, ще се приберат доволни у дома си, където ги чака богата трапезата с агнешко и руйно вино. После ще забравят за Разпнатия. Защото те носят бог в сърцата си. Не, не Този, който виси „театрално“ на кръста, не Този който им вика покайте се, Който им казва че ще имат скърби и трябва да претърпят докрай, Който им разкрива, че ще бъдат гонени, както и Него са гонили. Не такъв заплашителен. Не, не, те имат „истинския“. Който ги гали, целува, милва, дарява щедро без да иска абсолютно нищо в замяна. Защото иначе какъв бог ще е, ако ще иска нещо от тях? Така де, те са едни добри, заслужили всяко благодеяние от Бога хора. Не са като другите. Господ скръбно гледа разотиващите се от Разпятието Си и сърцето Му прокървява.
© Boyana All rights reserved.
