Времето започна да захладнява, а небето придоби топли отенъци. Появи се лек вятър, който премина през короните на дърветата. Някъде в далечината се чуваше жалното гладно мяукане Бъги.
- По дяволите, Оливър, не го ли нахрани тоя досадник? – викаше Леа по брат си.
Но от Оливър следа нямаше. Този факт изнерви Леа още повече. Беше прекарала последния час в оправяне, къпане, ровене по гардероба и се чудеше какво да облече. Търсеше нещо, но не знаеше какво. Беше зарината с блузи, тениски, кецове и каквото още се сетите спортно (с изключение на една две дрешки, които не й ставаха, а пък и бяха старички). Но тази вечер нямаше намерение да се размотава така, както си ходи в ежедневието. И тогава я озари мисълта, че преди време майка й и беше подарила една нейна рокля (която вече не й ставаше, все пак три деца...). Можеше да свърши работа. Може би.
Леа ловко като котка се качи на едно столче и зарови в горните шкафове на гардероба си. Намери роклята прибрана в плик. Тя въздъхна облекчено – това ...