Вещица част 5

 Времето започна да захладнява, а небето придоби топли отенъци. Появи се лек вятър, който премина през короните на дърветата. Някъде в далечината се чуваше жалното гладно мяукане Бъги.

-         По дяволите, Оливър, не го ли нахрани тоя досадник? – викаше Леа по брат си.

 Но от Оливър следа нямаше. Този факт изнерви Леа още повече. Беше прекарала последния час в оправяне, къпане, ровене по гардероба и се чудеше какво да облече. Търсеше нещо, но не знаеше какво. Беше зарината с блузи, тениски, кецове и каквото още се сетите спортно (с изключение на една две дрешки, които не й ставаха, а пък и бяха старички). Но тази вечер нямаше намерение да се размотава така, както си ходи в ежедневието. И тогава я озари мисълта, че преди време майка й и беше подарила една нейна рокля (която вече не й ставаше, все пак три деца...). Можеше да свърши работа. Може би.

Леа ловко като котка се качи на едно столче и зарови в горните шкафове на гардероба си. Намери роклята прибрана в плик. Тя въздъхна облекчено – това е.

-         Ли, доставиха яденето, но не разполагаме с много алкохол. – Оливър влезе в стаята и зяпна сестра си.- Уоу!

-         Ще го приема за комплимент - усмихна се чаровно Лея.

Огледа се в огледалото. Преди време, когато беше пробвала роклята, си беше казала, че е малка за нея. А и освен това, тогава нямаше с какво...да я изпълни. Голите рамена показваха фините й ключици, а дантеления гръб просто щеше да остави без дъх мъжкия поглед. Цепката отстрани също привличаше погледа.

-         Трябват ми само едни обувки и съм готова - каза момичето, гледайки се в огледалото. – Стига си ме зяпал, ами дай да измислим нещо.

-         Аз ли? Че аз не му разбирам на тия...женски работи – възмути се Оливър.- Откъде я взе тая рокля изобщо? Да не е онази от майка ни?

-         Да, точно тя е.

-         Е, сега разбирам защо се появи на бял свят. И Тони също- ухили се Оли.

Като споменаха Тони и двамата прехапаха устни. Не беше издал и звук, откакто се прибраха следобеда. Втурнаха се в стаята му, която незнайно защо беше заключена.

-         Да му се не види! – ядоса се Оливър.- Чакай малко – каза той на сестра си и моментално използва магия за отключване.

Сърцата и на двамата биеха лудо, бяха забравили да дишат. Нахлуха в стаята и за техен кошмар и ужас Тони липсваше.

-         Не! – изпищя Леа уплашена. – Веднага трябва да го намерим къде е!

В този момент се случи нещо много необичайно. Не че се случваха нормални неща в този дом, тъй като бяха магьосници, но това го нямаше в книгата със заклинанията. От Леа започна да струи златиста светлина. Тя премина по ръцете и се съсредоточи върху върховете на пръстите. Оттам се отдели от момичето и пое по собствен път по коридора.

-         Това е златна пътека! Ти правиш златна пътека!- каза невярващо Оливър. – Това съм го чел само в книгите с приказките и митовете!

-         Аз дори не знам как стана- каза Леа учудена сама на себе си.

-         Няма значение, тя ще ни отведе до Тони, сигурен съм! – каза брат й и последва дирята.

Златната светлина продължи надолу по стълбите, сви към пералното помещение и застана пред вратата. Леа и Оливър побързаха да отворят вратата и завариха в коша за мръсното пране Тони. Спящ.

-         Как се е озовал тук? – попита момичето.

-         И аз нямам идея, но нека го наблюдаваме тия дни. Нещо не ми харесва тази работа с изчезването. Ще кажеш, че се е изпратил до тук- каза брат й.

-         Нямам намерение да ставам бавачка. Тоест, то си е мое задължение, но тази вечер имах други планове, Оли. Какво ще кажеш да го изкъпеш, аз ще го нахраня и да го сложим да спи на шумоизолираща магия?

-         Ами хубаво, давай да го свършваме това, че нямаме време.

-         Споко, ще „кажем“ на парцала, прахосмукачката и другите неща да си свършат работата и да се наредят после – намигна Леа на Оли.

-         Дай ми сега Тони, а ти хвърли око в стаята на нашите, там може да намериш нещо, с което да допълниш...визията си.

-         Ей, добра идея! Къпи го, аз после ще го нахраня и така - тя погледна часовника - И да, нямаме време! 

Напълно в синхрон, братът и сестрата се погрижиха са мъника. Леа пък успя да намери чифт готини обеци от майка си. А за щастие, попадна и на онези черни класически с токче обувки, които имаха червена подметка и които тя така тайничко се надяваше да обуе.  Сега й беше паднало, даже й станаха. Оливър също се беше оправил – една готина тениска с някакъв надпис (май беше от ония философските), готини дънки и колкото да се опитваше косата му да не стърчи, не успяваше да я укроти. Времето напредна и май вече се чуваха гласове отвън. Беше се стъмнило, а Оливър се сети на пусне музиката. Високо, естествено. Вече започнаха да идват първите гости, някои от които приятели, други познати. Сред тях беше и Лора. При видът й, Оливър усети не само пърхането на пеперудките в стомаха, но и едно доста голямо...притеснение. Да, притеснение. Обикновено го нямаше, но днес тя беше толкова различна...и го гледаше по различен начин. Бе със силен грим и рокля с дълбоко деколте. Носеше три бутилки алкохол, всяка от които различно.

-         Има и още, но останалото е в Мартин - каза тя провлачено с широка усмивка на Оли. Тя му подаде шишетата. – Благодаря за поканата, как си?

Оливър зяпаше дълбоките тъмнокафяви очи и червените устни, които му се усмихваха.

-         Ехо... – Лора размаха ръка пред замъгления поглед на момчето.

-         А? Ами добре съм- усети се Оливър.- Просто тази вечер си най-красивата тук. А и не само. – усмихна й се и я погледна в очите.

-         Да, знам- уверено отвърна момичето.

През това време Леа наблюдаваше брат си как отнесено гледа момичето срещу себе си. Беше повече от сигурна, че е много, ама много нервен. Реши да смени музиката, наля си една чаша от донесеното от Лора и се подпря на плота в кухнята.

-         Извинявай, ти ли си Леа? – чу тя един познат и желан да бъде чут от нея в този момент глас. Сърцето й подскочи. Обърна се и видя, че това беше Мартин.