Sep 1, 2005, 8:46 PM

Вестителят 

  Prose
1252 0 2
9 мин reading
Листата горяха в ръцете й, а с тях изгаряше и въздуха, който изпълваше стаята.
Почувства, че се задушава. Прималя й, а пръстите й се разтвориха неволно и горящите ръкописи паднаха на пода. По-нататък не помнеше нищо...
Когато отвори очи, се намираше в болнична стая и първото нещо, което почувства беше острата болка от множеството изгаряния по тялото си. Наближаваше време за визитация. По коридора се чуваха стъпки. Първа влезе медицинската сестра на отделението и когато видя будна пациентката си, се усмихна мило.
- Как е чувствате, госпожице Мелман?
Преди да даде някакъв отговор госпожица Мелман се замисли дълбоко. Това, че не се чувстваше добре бе очевидно, но тя искаше да осмисли нещо по-дълбоко вътре в самата нея, за да може да даде някакъв адекватен отговор. Помъчи се първо са приеме името си за свое. За миг го беше забравила. В стаята нямаше други пациенти освен нея, но въпреки това тя отговори на въпроса на медицинската сестра с обичаен въпрос:
- Какво се е случило?
- Къщата Ви изгоря след пожар госпожице. Едва Ви спасихме от горящите пламъци. Няколко минути Ви деляха от смъртта. Ако не се беше появило момчето, което Ви е измъкнало от пламъците, не зная какво щеше да се случи сега с Вас. Сега от къщата Ви не е останало нищо. Изгоря до основи. Съжалявам за случилото се.
Госпожица Мелман сведе поглед. Сестрата видя тъжните й очи, които се напълниха със сълзи. Празно, в която напираше изблика им с вулканичната мощ на страданието. Приближи се леко до нея и понечи да я хване за ръка. Стисна достатъчно силно дланта й, в знак на състрадание и попита:
- Имате ли къде да отидете, имате ли близки на които можем да се обадим?
- Нямам – въздъхна госпожица Мелман, а сълзите й започнаха да се стичат неудържимо по бузите й.
Тя наистина си нямаше никого. От малка беше израснала по сиропиталища, но тъй като беше свита и необщителна не намери подходящи приятелки, с които да споделя радост и тъга. Когато навърши 8 години, едно семейство я взе за осиновяване, но тя така й не привикна с тях. Беше много красива. Минаваха години, но тя така и не събра сили да се обърне към тях с “майко” или “татко”. Толкова чужди й се струваха. Не проговори до мига, в който отвори очи в болничната стая след пожара. През всичките тези години, семейството което се грижеше за нея, правеше всичко възможно за да се чувства добре. Смятаха, че е няма, макар медицинските изследвания да доказваха точно обратното. Водиха я на консултации с много лекари и психолози, които отчаяно се опитваха да разрешат душевния казус на момичето, но нищо не се променяше. Годините минаваха. Завърши образованието си при частен учител, тъй като семейството беше заможно. Учеше по специална индивидуална система за обучение на деца с особени проблеми или недъзи. Видимо изглеждаше много добре, но от вътре душата й ден след се късаше и рушеше. Страданието я обземаше ден след ден и тя не намираше сили да се пребори с него. Още от малка се бе случвало да стои с часове приседнала в някое тихо ъгълче, загледана в една точка съвсем неподвижно. Мислеха поведението й за налудничаво, но не беше така. По този начин успяваше да се изолира от шумнотата и нечистоплътните мисли на хората около нея, които се врязваха в нея болезнено. Нямаше нещо, което да не й въздейства. Нямаше нещо, което можеше да подмине просто ей така. Такава беше природата й. Въпреки, че не говореше, всичко в нея крещеше. Никой не можа да разбере вътрешния й свят, никой не можа да разчете устните й, никой не успя да чуе гласа й, но това беше добре за нея. Така си спести много други наранявания, които бяха много по-тежки от физическите й травми в момента. Изражението й бе станало студено, като гладка скала, по която дъждовните капки се стичаха без да рушат. Заобича самотата си. Привикна с нея и се научи да я разбира и приема непонятното по свой начин. Семейството, което я осинови се стремеше да й осигури всички материални удобства, но това не беше от съществено значение за нея. През всичките тези години единственото което обичаше да прави бе да рисува. По цял ден стоеше в стаята и рисуваше графики с молив. Понякога ползуваше и пастели. Рядко рисуваше цветно. Бе опитвала и акварел. Цветовете я натъжаваха. Понякога не ги разбираше, но всичко което бе нарисувала изглеждаше много по – красиво от привидно съществуващото. Картините и графиките й имаха особено излъчване. Абстракцията преобладаваше дори в изражението на лицата, които създаваше сякаш придошли от нищото в нея. Привидната неразбираемост, криеше една огромна широта за онзи, който можеше да я разбере. Не се отделяше от платната си с часове. Имаше дни, в които рисуваше денонощно, без да посегне към изобилието от храна, с която семейството я затрупваше. Храната за нея беше средство за препитание и поддържане на физиката на тялото, а не удоволствие с което можеше да засити духа си. Четеше много. Библиотеките й бяха отрупани с книги от различно естество и характер. Привидно в нея цареше хаос, но тя през всичките тези години се преподреждаше постоянно, докато достигна до хармонията в себе си. Един ден събра всичките си картини, подреди ги една след друга така, сякаш преподрежда живота си и започна да пише. Бе дошъл денят, в който можеше да разчете всичко извървяно и преминало през душата й. Всеки рисунък по листите й значеше нещо и бе запечатан така, сякаш чакаше мига да бъде изказан докрай. Нужно беше само да разкодира скритото и заложеното за да го опише, да го разкаже на всички. Писа месеци наред. Искаше й се това да бъде подаръкът за нейното семейство, което през всичките тези години се грижеше толкова добре за нея. Вложи нечовешко старание и неподозирано проникновение във всеки детайл, до деня в който настойниците й не се прибраха у дома. Беше стигнала до последната картина, където всички нюанси на пейзажите изсветляваха до крайност, а излъчването на образите изграждащи картините й бяха неповторими. Красотата присъстваше така изящно, че тя се смути. Замая й се свят. Спря се, когато на врата се позвъни и един непознат за нея вестител стоеше пребледнял сякаш се чудеше от къде да започне да говори. Когато й каза, че родителите й са починали при злополука в автомобилна катастрофа, тя едва се задържа на краката си. Почувства се толкова зле, че едва успя да затвори вратата след него. Вестителят си тръгна като попарен. Знаеше, каква болка е причинил на момичето. По-натам си спомни, че влезе отново в стаята си, прекръсти се тихичко и после събра последните си сили за да допише ръкописа си, предназначен за току що починалите й настойници. След това го запали. Ръкописът вече не означаваше нищо за нея. Животът й беше разчетен до край. Бе осъзнала обичта си към тях. Бе разбрала всички тайни на страданието си и бе успяла да проникне в себе си, извличайки всичко съществуващо, издигайки се над страха, над подтиснатите си гласни струни, над картините създавани през всичките тези години на подсъзнателно ниво. Смяташе, че тази вечер за първи път ще може да каже на своите настойници: “Обичам ви.”...
Листите горяха. Тя гледаше как изгаря всичко, което бе изградила през годините си. Сега за нея не съществуваше нищо. Светът беше изчезнал завинаги. Болката надделя, а от безсилието й прималя. По нататък не помнеше нищо.
Явно беше припаднала, а къщата е започнала да гори...
Сега й се струваше, че всичко това е един изсънуван кошмар. Този живот, сякаш не бе нейният, а просто в момента стои като страничен и незначещ нищо в самата нея наблюдател. Не можа да спре сълзите си. Искаше й се, да е мъртва. Ощипа бузите си, за да провери дали тялом е в болничната стая. Почувства болка. Кожата й се сви конвулсивно. Имаше леки изгаряния и по лицето.
Медицинската сестра, която стоеше до нея я помоли да се успокои. Лекарския екип влезе, за да извърши необходимите наблюдения, а когато приключиха, сестрата преди да излезе се обърна към нея:
- Ако имате нужда от нещо, моля позвънете ми на звънеца. След няколко дни ще свалим превръзките и всичко ще бъде наред...
Дали, дали наистина щеше да бъде наред.
През цяла нощ не мигна. Минаваха й хиляди мисли през съзнанието. Беше задрямала малко преди да се съмне, а когато отвори очи – видя на шкафчето на леглото си един огромен букет от рози. На него висеше малка картичка, на която не пишеше нищо. Замисли се от кого ли може да бъде, но бързо направи заключение, че това навярно е някаква грешка или пък странна традиция на болницата да достави някаква малка радост на своите пациенти. След минути, сестрата отвори варатата, с широка усмивка и каза:
- Госпожице Мелман, имате посещение.
Тя изгледа сестрата плахо и не продума нищо.
Младият мъж, който влезе, подаде ръката си любезно и каза:
- Добър ден, госпожице Мелман. Името ми е Кристофър.
- Господи, та Вие сте...
- Да, същият. Аз съм вестителят, който дойде в онзи кошмарен за Вас ден, за да Ви донесе най-лошата новина на света. Съжалявам госпожице...
- Няма нищо...
Сестрата стоеше зад Кристофър и започна да говори, без никой да я е питал нищо.
След като е излязъл от дома й, Кристифър не е имал сили да се прибере у дома, а е седнал на прага на къщата й. Стоял така с часове, мислейки с какво би могъл да помогне на младото момиче. Тогава усетил дима от разпалената къща и когато разбрал, че къщата гори, разбил вратата и успял да спаси госпожицата.
В ръцете си държеше един голям пакет. Беше успял да спаси не само нея, но и голяма част от картините й, както и ръкописа й.
Мелман си подаде ръката и когато погледите им се срещнаха, тя разбра, че той е разчел ръкописа, дори и онази част, която е изгоряла.

Вестите, които често достигат до нас, са с изменчив и необичаен характер. Един съдбовен обрат води до множество от начала пред които заставаме, без да осъзнаем това. Нищо в този живот не се губи. Всичко, което го има остава. Дори пепелта, с която посипваме себе си, не е случайна. А онова, което изгаря е преход към вечното. То е разчетената ни същност. Очакването, в което дори безсмислието придобива най-дълбокия смисъл, когато има достигане. Едно малко въгленче, останало под сивия слой на живота, ръкописа на душата от който разбираме себе си в събудената реалност на дните, случайността на абстрактното, придала смисъл на всичко видимо и безмерността на широките граници, които се побират в само в шепа – това е надеждата, която успява да ни върне всичко изгубено през годините. Пътят си струва, защото страданието е и оцеляване. Самотата е радост за духа, а прозрението е извисяване над пределите, над възможното за духа в който се разкриват неподозирани възможности и постижения.

След изписването от болницата си, Госпожица Мелман отвори картинна галерия. Нарисува още много картини, а възстановения й ръкопис след години се превърна в най-четения философски роман, достъпен за малцина...
Кристофър беше неотлъчно до нея. Подкрепяше я във всяко нейно начинание, а радостта му беше голяма. Обичаше я.
Сега е вечер. Щурчетата весело припяват под прозореца им, докато те разглеждат приведени над малката масичка последните нарисувани картини на Мелман. Светлината едва мъждука, но сиянието се излъчва от от самите тях. Любовта им се превърна в живец, а дните им – в люлчена песен, с която всяко живо същество се унасяше от възхита.

© Йоанна All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • )))) много е хубав разказа! Видях, че не влизаш вече тук Йоанна, но нека и други да се насладят на творчеството ти...
  • Ех, благодаря ти,
    не е нужен поклон - просто се опитвам да напиша неща които са преминавали, а опитите ми в прозата са експеримент ... Но благодаря, че си почувствала изказаното по свой начин и ти е харесало...
    С поздрав!!!
Random works
: ??:??