Виденията

                                                                                (Разказ)

                                                      Болнична сграда- един бебешки плач отекна внезапно в нея. Насочи се из коридорите, етажите. Премина като сянка на нечий призрак между белите стени от гипсокартон. Болницата чу плача и се усмихна искрено в облика на пациенти, доктори и асистенти. Едно малко чудо се беше появило на белия свят. Едно мъничко човече, та толкова дребно и миниатюрно, а дори неподозиращо каква огромна радост бе придало на живота на едни родители. Тяхното дете се бе родило и вдишвайки за първи път самостоятелно въздуха с малките си бели дробове, започна да плаче.

                                          - Поздравления, имате момиченце! - каза една от многото акушерки на жената, лежаща на леглото,и на мъжа, който държеше изтощената ѝ, от раждането ръка ,в болничната стая.

                                           Двамата родители заплакаха също. Но от радост. От щастие, че са успели да създадат нещо, породено от взаимната им любов. И още щом поднесоха внимателно в техните ръце малкото им новородено детенце, мъжът погали жена си с обич по главата и я целуна със страст по челото, а след това по устните. След което прошепна:

                                       - Успяхме, любов! Ние...ние вече сме родители! Ние...ние, за това малко човече, което в момента стои в шепите ни, толкова малко и толкова миловидно, за него вече сме мама и тате. Боже... Семейство сме, семейство!

                                        Жената заподсмърча, но не каза нищо. Тя само се усмихна на мъжа си с обич и му отвърна с любяща целувка.

                                       Скоро майката и бащата останаха сами с бебето си. То вече не плачеше. Усмихваше се с бебешките си невинни очи и размахваше съвсем леко, но радостно малките си ръце и крака. Майка му го целуна по нослето. То се усмихна още повече. А баща му, подаде пръстите на едната си мъжка ръка, и бебето докосна с пръстче неговите. За първи път тогава родителите чуха и първата радостна глъч на детето си.

                                      -Здравей, приятелче! Здравей!-отвърна щастливо мъжът.- Татко, тати, аз съм твоя тати, мъниче!

                                      Бащата повдигна леко с ръце детето си и отново каза, този път- прошепвайки:

                                     -Дъще? Дъщеричката ми... това си ти, това... си ти! Роси! Ще те кръстим Роси!

                                      Роси, сякаш разбирайки думите на баща си, се засмя. Тя затвори очи от изтощение и от бурните емоции, но погледна за последен път с обич родителите си, преди да заспи. Тя видя как те се усмихват искрено и прошепват:

                                    ,,Заспивай, Роси! Заспивай! Мама и тати винаги ще са до тебе!"

                                      Роси се събуди уплашена. Навън валеше ядосан, разгневен дъжд и светкавици проблясваха в тъмнината на вечерното време. Тя беше другаде. Намираше се другаде. А хората, на които чувстваше, че беше отдала цялото си детско сърце и човешко съществуване, ги нямаше. Започна да търси майка си и баща си с поглед, изпълнен с нервност, тъга и въпрос, питащ нея: ,, Къде са, къде са мама и татко?“.

                                     В дом за деца. Ето къде се намираше Роси. И пред погледа ѝ – вместо непознати детски лица, тя виждаше ясно как родителите ѝ я оставят там, и то доброволно. Тя усети тежката буца в гърлото си. Мъчеше се да преглътне, но чувството, че са я предали, не я оставяше на мира.

                                    Роси се върна назад в спомените си, доколкото тя сама успя да го направи. Знаеше добре, че там ще ги намери- родителите си. Но, защо ли, най-много търсеше него- баща си.

                                   Върна се в болницата и го видя,- застанал до прозореца в болничната стая, широко отворен. Той плачеше ли, и плачеше. Тъгата и меланхолията не го оставяха на спокойствие. Майката я нямаше. Нямаше я. Само бащата присъстваше и се отдаваше на мъката си. Роси, вече като по-голямо дете, към пет-шест годишно, се завтече при него-към любимия си баща. И толкова мъничка, тя обви ръце около крака му.

                               - Тате! Тати! – проплака малката Роси.

                                Бащата погледна към детето си и се усмихна. За миг сълзите му спряха да се търкулят по лицето. Постави голямата си  длан върху главата на дъщеря си и прошепна с онази нотка на гузност и чувство за вина:

                             - Прости ми, дъще! Прости ни – на мен и на майка ти, че те изоставихме!

                             - Тати…ела с мен! Ела!- задърпа Роси баща си за ръката.

                               Той присви очи, за да прикрие сълзите си, след това ги отвори изцяло и хвана малката детска ръка. Той потегли на път с дъщеря си из спомените, които бяха в ума ѝ: преди раздялата и след нея.

Роси започна да показва спомените си на своя любим татко. А той, докато наблюдаваше с очите си, плачеше от болка затова че е причинил такава самота на дъщеря си.

                                - Роси?-проговори внезапно той на дъщеря си.

                               - Тати?-отвърна му тя.

                               - Коя е тази жена,Роси?

                               - Това е мама, тати! Поне така ми казаха.

                                - Какво се случи, след като…аз и майка ти…те оставихме в онзи дом за деца?

                                - Големите хора там ми казаха, че ще ме осиновят скоро. И така, и стана.

                                 - Разбирате ли се двете? Тя грижи ли се за теб? Храни ли те, приспива ли те? До теб ли е, когато бълнуваш, или когато сънуваш кошмари?

                           - О, тати… Много неща се случиха-сълзи се стекоха от очите на дъщерята.

                            - Какви? Какви, дъще?-попита бащата.

                           - Не ми пускай ръката отново и аз ще ти покажа!

                            -Уууу, ето я, осиновената! Осиновената!

                            Роси и баща ѝ наблюдаваха спомените ѝ, в които ясно се виждаше през какво бе преминала някога тя, докато беше ученичка. И тези въпросни гадни спомени идваха оттогава, когато тя бе в прогимназията, а след това и в самата гимназия. Двамата виждаха как децата в училище не говореха с нея. Гледаха как се отнасят лошо с нея, как я тормозеха и как я сочеха с пръст, казвайки: ,,Осиновена“ , с онова чувство за презрение и злоба.

                         Роси показа на баща си още неща: затова как някога ѝ бяха посегнали, показа на баща си втория човек, образ на подкрепа и вътрешна сила за нея- нейната баба. Показа на баща си: за първата си любов, тяхната първа среща, любовните трепети и чувството за пеперуди в стомаха, раздялата с любовта и нейната смърт поради зависимостта от наркотични вещества, а след това и за анорексията, през която бе преминала като тийнейджърка. Но тя добре знаеше, че няма как да не му покаже за спомена за първата поява на наркотиците и цигарите в живота ѝ- именно, когато тя започна да се пристрастява към тях, точно както първата ѝ любов бе направила. Бащата падна на колене след всичко видяно с очите си и проплака:

                       -Дъще, прости ми! Прости ни!

                      -Защо ме изоставихте ,тати? Нима не бях ваше дете? Нима не ме обичахте? А аз си мислех,че се гордеете с творението си!

                      Бащата погледна към Роси. Този път не я видя като дете, а като девойка, която тепърва се превръща в млада и зряла жена.

                     -Роси…-мъжът протегна двете си ръце към тези на дъщеря си, но този път тя го отблъсна:

                    -Мразя те, мразя те, баща ми! Ти не си ми баща!- проплака тя със полу-скрит тон на гняв в гласа.

                    -Роси, моля те…-умоляваше се бащата.

                   -Няма какво да ми се молиш!-продължаваше да вика Росица на него.

                    Той стана, за да се изравни с това положение на дъщеря си, и направи опит да я прегърне.

                    -Не ме пипай! Не ме докосвай! Не ме прегръщай! Не си ми баща! Чуваш ли?!!!

                    Росица удари с юмрук баща си в гърдите, но него не го заболя. Поне не показа признак на болка от удара. Въпреки тежките думи за чуване, той успя да прегърне любимото си същество. Росица беше в прегръдките на баща си- тези, за които винаги бе мечтала, още откакто тя бе изоставена.

                - Роси…-проговори бащата.

                - Аз дори не се казвам така, защото ми дадоха друго име, бе, баща ми! Ужасен си…

                - Но въпреки това, те обичам! Обичам те, дъще!

                 Те стояха така-прави, прегърнали се един друг и не спираха да плачат. Най-вече…заради доверието, което бяха изградили, докато пътуваха из спомените и заради поредната раздяла, която им предвещаваше ,, сбогом“ и непримирими сълзи. А също- и огорчения.

                 Странна светлина проблясна сред спомените и сред двамата. Това беше нечий знак, че бе време бащата и дъщерята да се разделят. Трябваше да си кажат ,,сбогом“ отново.

                -Татко? Пак ли?! Пак ли трябва да се разделяме?! Защо?! Защо!!!-извика от мъка Роси.

                -Роси, мило мое Роси… Ще се видим пак, бъди сигурна в това, този път наистина, в реалния свят, в реалния живот. А дотогава, искам те силна и стабилна отвътре! Обичам те!-последните думи отекнаха в съзнанието на Росица. Последва едни мрак и чезнещата фигура на любимия баща.

              -Але? Алика?-нечий глас проговаряше мило на Росица.

               Тя отвори очи и осъзна- всичко това бе една измислица. А реалността я бе посрещнала в една болница, а тя – лежаща на едно легло с абокат на вената и вливащи се банки, поставени от сестрите там.

                   - Как се чувстваш, детето ми? – попита гласът.

                     Росица погледна. Видя майка си- майката, която някога я бе осиновила.

                  - Але? Кажи нещо, плашиш ме така!- изрече тревожно майката.

                    Росица нищо не каза. Тя проплака и прошепна:

                  -Росица или Алика, татко не е с мен и този път, мамо… Той отново ме излъга , а аз все още го обичам.

                   Майката проговори:

                  -Але?

                  -Кажи, мамо…

        - Припаднала си заради многото голямо количество изпушени цигари и прекомерна доза наркотици. Спри, докато имаш време! Спри, докато си все още жива, моля те!

Росица обаче не я чу. Тя се унесе в дълбок сън. И заспа. И когато банката щеше да изтече цялата, щяха да я събудят и тя отново щеше да изпита онова чувство на тъга и самота.