Вик, разцепващ тишината
Помня - светът около мене се въртеше в един огромен кръговрат.
Пред погледа ми беше само черен образ и ярки цветни светлини.
Замаях се и паднах на земята. Замлъкнах в миг уплашена и заплаках с глас.
С вик разцепвах тишината - копаех дупки във пръста.
Разбирах, че в живота не всичко е обсипано във ясна красота.
Разбирах колко черен и студен ми изглеждаше без едни-единствени очи.
Разбирах, че завинаги от мене част ще бъдеш ти.
Сълзите капеха - една по една падаха по твърдата земя.
Толкова солени бяха те, че от тях всяко живо нещо повехна и умря.
Как със всичко се разделях и как не можех да го спра.
Била съм огън някога - сега останала е само жарта.
Била съм щастлива, дори когато съм потъвала в тъга.
Сега болката е твърде голяма и не мога да я почувствам, а най-боляло, казват, от това.
Светът се бе обърнал и аз загубвах своите мечти.
Светът се бе обърнал, а аз се давех в собствените си сълзи.
© Лилия All rights reserved.
