ВИКТОР НА ЕДНА ГОДИНА  И ПОЛОВИН СВЯТ РАЗСТОЯНИЕ

 Вече ставаш на една година, скъпи Вико. Ако смятаме от деня на зачеването, както настояват някои, ти си на година седем месеца и няколко дни, момче с доста богата биография. Преживя много, води борба и преди, и след като се появи на бял свят. Ненапразно носиш име на победител, ти си го извоюва, мило дете, още в майчината утроба. Лекарите го нарекоха “къса пъпна връв“- нещото, което те дърпаше и задушаваше, а всъщност те свързваше с майка ти и ти доставяше всичко, от което имаше нужда. Връзката с майка ти започна да те убива още в утробата и ти се бореше да се освободиш. Може би някаква зла сила искаше ти да намразиш тази връзка, която Бог е отредил... Отчаяно даваше сигнали, че не можеш повече, че вече трябва да ти помогнем да останеш жив.. Сигнали, които отначало не бяха разбрани от големите хора, те просто си казваха, че си много жив и подвижен, че явно ще си палаво дете. Но все пак, най-накрая разбраха и ти помогнаха да живееш, а и как иначе, ти си беше цели два килограма и можеше да извикаш силно, че си вече роден!

    Ако трябва да съм честна, аз също направих нещичко за да се родиш. Отидох в Йерусалим и те измолих на Стената на плача, Вито. Едно лошо духче сега ти шепне, че просто съм искала да отида на екскурзия и да стана хаджийка, а Стената на плача е една от екстрите. Сега ако взема да ти обяснявам, че те сънувах преди да се родиш...Не вярваш, нали? В съня си гледах снимка на майка ти с едно русо къдраво момченце до нея. И знаех,че това е моето внуче, макар че на нея много й се искаше да си момиче. Или може би само така е говорела, защото сега толкова се гордее с тебе и не пропуска да отбележи всеки твой успех с мантрата: “Моят син“.

  Няма да ти припомням как беше два месеца омотан с кабели и маркучи, как край тебе постоянно се въртяха усмихнати мъже и жени, които си разбираха от работата и вече бяха пригодили за живота навън много малки и слаби същества, изтръгнати от майчината утроба по една или друга причина. Край тебе беше и цялото ти семейство, най-вече мама и татко, посещаваха те и братята ти, баба  и дядо. Ти направи много щастлив брат си Кейд, който вече не беше най- малкият, а истински отговорен и грижлив батко, а Мануел пък се превръщаше в пример за подражание и за двама ви. Дядо ви не можеше да се нарадва на най- малкия член на голямото си семейство, а баба ви не спираше да повтаря какво малко съкровище си, колко си хубав и как бързо растеш.

   Аз те гледах само и единствено благодарение на всемогъщия Интернет, който ме пренасяше на половин свят разстояние. Можех да доловя чувствата, които ти предизвикваше в околните и да разбера, че твоето раждане е истински празник, че в него има нещо необикновено и единствено, че е възнаграждение за нещо, което може би много поколения назад са натрупвали като добри дела , вяра и надежда. Ако не вярваш, че се усмихваше още в утробата на майка си, помоли я да ти покаже първите ти снимки от видеозона!

  Много искам да ти обясня и за това разстояние от половин свят и как то ме предпазва от глуповати и безумни типично бабешки постъпки. Ако беше в моя град, сигурно щях да затъна в ежедневни сметки от какво се нуждаеш, да нося дрешки, глупави и ненужни играчки, памперси, пюрета, да досаждам на майка ти с разговори по телефона по десетина пъти на ден, да давам съвети на баща ти...Не е много вълнуващо, нали?

   Но пък ето какво можех да направя далече от тебе и го правя. Имах възможност и време само за наистина важни неща. Можех да ти създам един приказен свят, в който ти  ще живееш, ако поискаш чак до смъртта ми , а и после може би. Там  винаги ще изпълняваш мисии в служба на доброто и всички ще те опознаят като Рицаря на летящия делфин, а братовчедка ти ще е невероятната Принцеса Русалия, която може да прави красиви чудеса. Намерих ви много приказки и продължавам да търся, защото аз не ги създавам, те си съществуват, просто се търкалят около нас или висят невидими във въздуха, могат да се чуят с полъха на вятъра в листата на дърветата, летят с прозрачни балони над Страната на сънищата. Затова понякога децата сънуват приказки и когато се събудят, не могат да разберат връщат ли се отнякъде или пък са заспали докато мама им е разказвала приказката и затова не са я чули цялата. Но за да ги разбереш и прочетеш, трябва да научиш моя език, езика на майка си! Не мога да ги преведа на английски , всеки превод ще отнеме по един живот от тях.

   Сега искам да ти обещая нещо, въпреки че изобщо не обичам да обещавам, а просто изненадващо и тихо правя каквото трябва. Първо, обещавам да не те наричам Викторче след като започнеш да говориш на моя език, тогава вече ще си наистина голямо момче и ще си истински Виктор. Обещавам да не те занимавам с дреболии като ял ли си, не ти ли е студено, време ти е да заспиваш, защото ти сам ще си отговорен за всичко това. Няма да ти обяснявам,че вече съм стара, че трябва да се грижиш за мене или че ще умра. То се знае, че ще умра, всички умират, а какво точно е смъртта, ще ти обяснят родителите ти. Изобщо няма да се старая да бъда като другите баби, не ми го натяквай никога, защото ще се заинатя и ще те пратя да си търсиш такава, а  така няма да имаш полза от мене. Вероятно още много време ще работя, или поне така се надявам и тогава ще прекъсвам разговорите ни по  фейстайм на половин изречение за да отговоря на някое повикване. Тоест, не ти обещавам да съм изцяло с тебе. Аз и на майка ти не съм го обещавала, изобщо, на никого. Обещавам ти да отида още на много места по света и там също да търся приказки! Но може би трябва да престана с тия обещания, а?

  Ти все ще дойдеш при мене някога и тогава ще щракна с пръсти и светът ще стане приказен, достоен за тебе. За да станеш добър човек, за да си силен и умен, трябва да живееш в достоен свят. Иначе има голяма вероятност да паднеш в калта и стадото да те стъпче. Това беше причината майка ти да замине на половин свят разстояние, мило внуче...А причината аз да стоя тук е , че все още мога да се преборя за себе си, мога да стоя далеч от пътя на стадото и заобикалям калните места.

    Сега искам да ти пожелая светът все така да ти дава поводи да се усмихваш, Вико! Знам,че усмивката ти цъфва на лицето когато видиш скъпите си хора, затова нека те да са винаги край тебе, една страхотна орбита от обич да е животът ви и занапред. Искам да си здрав и силен, ти си малък мъж, затова искам да бъдеш като баща си и братята си, да не се отказваш никога пред трудностите и упорито да вървиш напред, дори и на моменти с последни сили. Майка ти ще те научи на това. Помни, че ако веднъж се откажеш от целта си, ще го направиш и друг път , ще ти стане навик и накрая ще се предадеш. Ние не се отказваме, Вико, запомни го!

   Знам,че си много малък още за да разбереш това,което ти написах, но така или иначе ще пораснеш. Само че...нали се разбрахме? Ще научиш моя език за да не губят от живота си думите...Запазвам си правото да те целуна когато се видим. Обещавам да си оправям редовно зъбите и да се опитвам да изглеждам добре като бабите в хубавите приказки...Сега направи каквото си искаш с тортата, която майка ти е приготвила, изцапай се целия, защото още не можеш да я изядеш...Честит рожден ден, юначе! Животът те чака, много добри и велики дела са пред тебе, много знание чака да го усвоиш, много пъти ще падаш и ставаш, ще има синини, ще има кървящи рани, но ти ще растеш и поумняваш! Спи спокойно вечер, а през деня върви смело напред!

                            Февруари 2017