Тя беше виновна.
Тя беше пренебрегнала принципите и предразсъдъците си.
Тя мечтаеше за него вечер, преди да заспи, когато сенките по тавана рисуваха тихо обречени силуети.
Тя плачеше, когато си спомняше.
Тя го чакаше там, където той никога нямаше да се върне.
Тя сама беше свалила дрехите си в дъждовната вечер, за да усети топлината на тялото му, което отмаляло и мълчаливо спеше до нейното.
Тя беше поискала да се сливат в едно дотогава, докогато незастиващите желания на плътта не затихнат уморени.
Тя, пак сама, се беше превърнала в звук - тих, тънко пронизващ глухотата  на притъпените от екстаз сетива, за да се запечата в съзнанието му.
Тя се бе преобразила в тежки капки парфюм, за да подразни обонянието му.
Тя беше вплела искащите си пръсти в неговите.
Тя се беше разтворила в него. В кожата, в порите, в гънките на тялото му.
Тя го мразеше и тя го обичаше.
Тя, Любовта, Наивната, тя беше виновна.