Човечеството, тази цивилизация, която, подобно на вселената, постоянно се стремеше към ред, но в действителност в нея цареше хаос. За краткото си съществуване хората успяха да съсипят родната си планета и да я превърнат във воден свят, кръстосван от плаващи градове-държави.Това почти доведе до унищожение на вида, но хората бяха гъвкави като вода в серпентина и успяха да оцелеят. Първо използваха подземните колонии на луната, за да се съхранят. След това повечето се върнаха на Земята, по-смелите се прехвърлиха на Марс, а малцина останаха на Луната, скрити в термитните си тунели от слънчевата светлина и вакуума на космоса. Без да се бавят, гениалните умове сметнаха, че същият газ, който беше предизвикал затоплянето и наводнението на родната планета, сега можеше да бъде използван за създаването на стабилна атмосфера на червената планета. Самата природа сякаш беше предвидила възможността за такова развитие на бъдещето и беше направила човеците майстори в производството на този газ. И така за години червената прашна планета се превърна в оазиса на Слънчевата система. Климатът пълнеше ниските равнини с морета от бистра вода, а тъмно зелени растения покриха като килим скалите. Тогава пред цивилизованото човечество паднаха границите на космоса и колонизационни кораби започнаха да кръстосват междузвездното пространство.

Гигантското тяло на кораба-майка се носеше на фона на звездите, а светлинките от илюминаторите му се сливаха с околността. Тишината на космическия вакуум се нарушаваше от рева на йонните двигатели, които работеха на заден ход. Тягата се бореше с мъничко черно петно на хоризонта, което беше погълнало множество звездни системи и тежеше колкото галактика. Макар и да беше далеч от гравитационния водовъртеж на черната дупка, капитанът на кораба беше взел мерки да запази сигурността на екипажа си. В цялата вселена имаше милиони черни дупки, но тази беше някак различна. Тя пулсираше и излъчваше хокингова радиация, която само най-изтънчените и чувствителни уреди можеха да засекат, но в същото време честотата създаваше ритъм, подобен на туптенето на живо сърце. Учените на борда не бяха устояли на изкушението и насрочиха малка експедиция, за да проучат феномена от първа ръка. За първи път в историята на човечеството живо същество щеше да влезе във въртопа на унищожителното гравитационно поле.

В търбуха на гигантския колонизаторски кораб тихо дремеше едноместна совалка. Слабата червена светлина на резервното осветление изпълваше пространството на кабината с алено озарение. Уредите бяха мълчаливо изключени и сякаш се бяха стаили в очакване. Група хора бавно прекосиха хангара и застанаха до совалката. Размениха си думи и жестове и един от тях, който доброволно се жертваше да пилотира, герой в името на прогреса на цивилизацията, се изкачи по страничната стълбичка и отвори кабината. Бяла светлина замени алената и човекът се намести на седалката. Той превключи няколко бутона и уредите се съживиха с блясък и електронен шум. Постепенно навигационните, измервателните, предавателните и двигателните системи заработиха на пълни обороти. Групата, която беше около совалката, отдаде чест и се придвижи към контролната зала на хангара. Малкият кораб се разтресе подхванат от магнитното поле на притеглящия лъч и плавно се понесе към външната врата на хангара, която тихо започна да се отваря. През нея се виждаше черното платно, на което нямаше и едно мъждукащо петънце светлина. Двигателите на совалката запалиха и оставиха синкава диря от изстиващи йони, която се насочи към поглъщащата чернота. Постепенно гравитационното привличане подхващаше корабчето и то ускоряваше сякаш беше лазерен лъч. Скоростта разтресе малката метална коруба, когато премина границата, от която нямаше връщане. Пилотът работеше плавно и спокойно с уредите и не толкова управляваше кораба, колкото се грижеше антените да предават информация обратно към кораба-майка. С напредването към центъра натискът се усили толкова, че совалката започна да скърца и трепери, а човекът се чувстваше смален и някаква нова сила се опитваше да изтръгне въздуха от гърдите му. Гравитацията започваше да смачква корпуса и пилотът се сви още повече. Няколко от външните сензори се отлепиха и изстреляха напред пред погледа на човека. Трептенето се превърна в тресене, а по-сетне в тласъци. Съзнанието на пилота се замъгли и той изгуби свяст. Ушите му туптяха в ритъма на пулса, който сърцето му следваше заедно с черната дупка. С един последен трус корпусът се раздроби и остави тялото да се носи в нищото. Ускорението сякаш удължи крайниците на човека. Не можеше да си поеме дъх, но всъщност не се и опитваше, струваше му се, че не му беше нужно. Той не се чувстваше сам. Около него имаше още много като него – атоми, фотони и кванти, раздробени и ускорени до неузнаваемост. Те се движеха заедно към центъра, който ги привличаше толкова много и с всеки тласък се приближаваха до целта. Той се чувстваше като повлечен от гъст бурен поток, който се виеше и извиваше стремително. Околността го притискаше от всички страни и го затваряше като в тунел. Остана само пулсирането. Туп! И ставаше по-бърз. Туп! И пред очите му почервеня. Туп! И ускорението размиваше същността му. Туп! И го обля топлина. Туп! И водовъртежът го погълна. Онези, които гледаха от звездния крайцер, видяха как за секунди малката совалка се насочи към черната дупка, след което се забави и накрая спря, сякаш космосът беше фотографски филм, на който се отпечата за вечни времена образа на малкото сиво корабче.

Влагата беше най-разпространения обитател на джунглата. Тя изпълваше всяко едно кътче и беше толкова плътна, че правеше въздуха да изглежда като стена, и обгръщаше всяко друго същество и сковаваше движенията му. Може би заради това някъде високо, на клона на едно вековно дърво, се беше изтегнал в следобедна дрямка един примат. Той не се различаваше по нищо от хилядите останали себеподобни, докатовнезапна остра болка в частта на тялото, която по-късно би нарекъл ръка, не го извади от блаженството на дрямката. Ръката му толкова го болеше, че той замалко не падна от клона, но успя да се задържи с краката и опашката си, увиснал с главата надолу. Единственото, което можеше да направи, за да се спаси, беше да се озъби на парещата точка и да почне да крещи на болката да се махне. Неистовите му маймунски крясъци явно имаха ефект, защото скоро болката започна да утихва и премина в парене. До вечерта животното напълно беше забравило случката. С падането на мрака то си легна, като се закрепи между ствола и основата на един дебел клон. На сутринта мъжкият едвам се събуди полужив. Висока температура беше сковала клепачите му и тресеше тялото му, обливайки го със студени и топли вълни. Пулсът му беше ускорен и туптеше в ушите му. Времето сля хода си и седмицата измина, без приматът да се помръдне.

Поредното утро настъпи и слънцето изсипа знойните си лъчи над джунглата. Чифт петопръстни стъпала стъпиха на размекнатата почва. С леко олюляване приматът се зае да задоволи стържещия глад в корема си. Докато ходеше, той се чувстваше пораснал и изправен. Очите му гледаха с нов поглед на околния свят. Мирисът на узрели плодове го привлече и той се довлече до подножието на едно дърво, където седна да похапне. Тъкмо придобиваше тонус и до него тупна тялото на водещия мъжкар в групата. На новодошлия му се полагаше да яде пръв това, което другите намираха, и да опложда почти всички женски и не му се нравеше, когато някой от по-младите мъжкари забравеше мястото си в йерархията. Обикновено всичко започваше с крясъци и свършваше с раздрана козина. Водачът изпъчи гърдите си и изрева срещу болнавия си събрат. Младият не беше в състояние да обърне необходимото внимание на доминиращия мъжкар. За сметка на това успя да забележи странното стечение на обстоятелствата, които бяха довели до падането на един клон върху острия край на един камък и той се беше забил в дървото. Мъжкарят изрева за втори път и замахна със свистене във въздуха. На младока му беше още зле и изненадващо взе решение да прекрати схватката. Той се наведе, вдигна импровизираното каменно сечиво и го стовари върху главата на водача. Безжизненото тяло се свлече в краката на младия примат. От днес той вече беше доминиращият мъжкар в групата. Утре щеше да заличи съседните групи, а след това да завладее света.