*

Татко        - Другарят  Димитров…

                  (Втренчихме очи в баща ми да чуем какво е казал Вождът!)

                 … умрял!

Всички    - …!

Мама       - (проплакв). Как така!...

Баба         - Ей така, както се умира, опънал крака и изритал...

Дядо        - (дърпа се) Тая не може да бъде!...

Баба         - Дошло му времето - умрял, кво толкоз!

Г. Сестра - Пак ли ще се върнат фашистите?

М.Сестра - И какво ще правим сега?...

*

Беше средата на лятото - годината не си спомням…

Есента тръгвах на училище.

Бяхме насядали за вечеря около голямата синия.

Посегнах към хляба, а малката сестра ме плесна през ръце.

Сръчках я с лакът…

Татко ме хвана за ухото и изправи на крака.

Татко           - Ти имаш ли си хабер кой е умрял?

                    (Край… останах без ухо...)

Аз                 - Ъкъ…

                   (Очите ми пълни със сълзи)

Татко           - Да се знае: умря голям човек! Той ни беше като баща!

                    (Натъртва всяка дума и направлява глава с ухото ми.)

                      А фашистите няма да се върнат, защото си нямат цар.

                      И знаете ли защо си нямат цар?

М. сестра - (рецитира) Защото чичко Димитров го изгони!

Дядо         - (убеден) Веднъж за винаги!...

Баба         - (заядливо) Недей да си толкоз сигурен!...

                   И царете са хора и те искат да си имат къща!

                   А сега де - мама реве за умрелия „чичо“, баба пък си иска царя!

*

Кучето       - (лае на човек)

Татко         - (надига се) Влизай!...

                    (на кучето) Марш при овцете!...

Няма по-голяма беда от гости по никое време!... Отиде, та не се видя…

Беше селският пъдар – дядо Геню.

Притъмнява ми от глад…

Пъдаря       - Не съм ви душманин, щом ви сварвам на софра!... Ясно!

Татко          - (прекъсва го) А ти разбра ли новината?

Пъдаря       - За какво съм дошъл, според тебе, а?... Ясно!

Баба            - (бъзика го) Да не оживя новият цар?...

Пъдаря       - Отишъл в Съюза по работа човека, прилошало му и… Ясно!

Баба            - (ръчка го) То ясно, ясно, ама Сталин не можа ли да помогне?

Пъдаря       - Каквото могъл, направил човекът!... Ясно!

Татко          - Бил уж болен от туберкулоза?

Дядо           - Малко ли гни по занданите…

Пъдаря      - (въздиша) Както и да е, язък си е за човека. Ясно-о-о-о!

                     Та има наредба отгоре за цялата държава:

                     На всеки член от семейство по един бонбон!... Ясно!

                     Дай да отброя по бонбон на глава, че цяло село ме чака.

                     (Баба подава ръка.)

Дядо Геню отброи бонбоните, каза „Ясно”, вместо „Сбогом” и хукна.

*

Баба стои със седемте бонбона в ръка - не помръдва!

Продължава да гледа унесено след пъдаря…

Баба          - Ясно, ясно, ама хич не е ясно…

Всички     - (споглеждаме се) На какво чак толкова баба се чуди!

Дядо сяда на трикракото столче - колко време стояхме така - не помня…

Баба         - Акъла не ми стига как да ги разделя!...

Мама       - Сега какво ще правим сами?...

Г.Сестра  - Осиротяхме без време…

Татко       - Седем бонбона на седем човека!...

Дядо        - Лоша работа-а-а, ло-о-ш-а…

Баба        - На двете момичета по два, на най-малкия – три…

Дядо       - Ясно… това е положението...

Баба        - Яжте!

(Оставя седемте бонбона на синията.)

Баща ми се държи с две ръце за глава…

Мама скимти...

Преглъщаме и облизваме пресъхнали устни!

Никой не посяга към лакомството…

Не знаехме вкуса на бонбона!

*