Моя приятелка потърси помощта ми, за да се справи с една екзистенциална криза. Горкичката! Беше преживяла силен емоционален шок, беше вдигнала кръвно, не можеше да се храни, да спи, не искаше да вижда хора …С една дума, беше доста разстроена. Поговорихме си с нея, интелигентна жена е, ще я измъкна от кризата. Трябва й време, за да прости. Прошката идва бавно – прави две крачки напред, после четири назад. Уединение е нужно – време да останеш насаме със себе си. Да осъзнаеш кой си, какво другите искат от теб, какво ти отнемат. Кой си ти самият? Какво те кара да усещаш радостта от живота? Важното е да осъзнаеш кое клати махалото на покоя в душата ти. Да победиш болката, да върнеш махалото на нулата и да простиш. Заради себе си най-вече.

       Балансът! Пустият му баланс е навсякъде! Затова ли повечето от нас сме толкова често дебалансирани. Римува се с „финансиране“. Да, има надежда – очакване за 20% процентово увеличение на заплатите. Засяга ме, разбира се. Но… да се върна на думата. Хайде, да пооткрехна малко случая. Тя трябваше да прости за обида – за унизено достойнство и чест. Какво я посъветвах ли? Казах и следното:

         –  Слушай, скъпа, има ли смисъл да си тровиш душата? Съкращаваш си живота. Какво толкова е станало? Ти си ти? Цяла си, нали?

           –  Душата ми, знаеш ли как боли! Как кърви! – запростена тя. – Вкъщи сме, може да си позволи даже да си поплаче. Нали затова са приятелите.

          –  И какво, като те боли. Ще умреш ли от тази болка? Някой те е наранил и какво от това? Това е неговият дар за света, включително и за теб, а ти защо го приемаш, защо позволяваш отровата да се влее в сърцето и в кръвта ти? Кой чувства и мисли? Ти или някой друг? Нима ще позволиш някой да господства с дума или с постъпка над чувствата ти, над мислите ти, над душата ти, над живота ти? Ти воля имаш ли? Я виж слънце грее, авлиги пеят, на пазара продават сочни дини и пъпеши. Ако знаеш колко са сочни и сладки! Купих си днес. Какво ще кажеш в събота заедно да отидем на Спа в Островче. Я виж, Господ с колко благинки ни е дарил! Смешна си, повярвай, толкова е хубав животът! Живей го! Позволявай си  нещата, които радват душата ти!  Някакви там били са те унизили. Кой унизява?

            –  Как кой? Грубият, нетактичният, неетичният…. – редеше тя, без да изрече думите "тъпак" или "баламурник". – Всичко приемам много навътре, в себе си търся първо вината. Ровя, ровя, чак стигам до самосъжаление и ми горчи, горчи, горчи...

            – О, Лиси, ти си зряла жена! Я, стига! Кой определя самооценката ти? Ти или някой друг? Знаеш ли как се нарича това в психологията? – ",външна локализация на самооценката и самоконтрола". Ти като нечия сянка ли искаш да се самовъзприемаш ? Коя си ти? Кой знае Истината за теб? Съвестта и душата ти или някой друг? Престани, моля те!  Оглеждаш се в тях, предъвкваш случилото се, тонуса ти спада, загубваш вкуса си към живота, угасва поривът ти да бъдеш себе си, да отстояваш своите истини, да се самодоказваш. Я си припомни! Целият град те уважава, работата ти работа, домът ти дом, семейството ти семейство. Рисуваш чудесно, наскоро даже и на изложба в София успя да покажеш на какво си способна, талантлива си. Всичкото ти е наред. Какво ти липсва? Затвори очи и си припомни някой, с когото си се чувствала на седмото небе. Майка, брат, сестра, приятелка, колежка... Спомни си нещо – място, случка, среща, когато ти е било леко и песенно на душата.

              –  Ти си магьосница! Знаеш ли, че ми става по така?

            –  Как по така? – питам и аз и виждам, че блясъкът  в очите й постепенно си възвръща. – Права си ! Защо понякога емоциите ни въвличат в някакъв вихър, който  запокитва самочувствието и самооценката ни вдън земя и ни  кара да се чувстваме незначителни, нищожни и жалки? – продължава тя и поглежда към ръцете си. Забелязвам, че лакът на палеца на дясната й ръка е олющен.. Е, беше с ши лак, вярно, не беше френски маникюр. Изважда телефона, набира номер:

          – Меги, моля те, можеш ли да ми запишеш  час за маникюр тази седмица? – уточнява си час нашата, после набира втори номер:

            –  Нели, миличка, косата ми има нужда от боядисване, малко ще я пооформим, веждите също. Да, във вторник от 16 часа, да удобно е. Благодаря! Хубав ден! – и прибира телефона в чантата си. Смартфон Huawei P Smart, тя може да си го позволи. Бърка там нещо, вади портмонето си и ровичка в него. Сега ще си позволя нещицата, които душичка ми иска. Хайде,  каня те на пир в „Мирената“.

             –  В „Мирената“? Надявам се няма да се нахвърлиш сега на тортите! –    шеговито подмятам аз.

             –  Е стига сега, де, какво толкова, от една торта колко калории ще натрупам.

      Та тъй, мили хора, като ви се случи нещо горчиво, хапнете си нещо сладичко. Може палачинки, торта, сладолед, ако е пролет – ягоди или малини. Каквото ви душа иска. Душата, за нея се грижете, угаждайте й, ако не искате вкусът на живота ви да е като на слама в ясла.

      Как аз си угаждам на душата ли? О, дълга история! Много дълга история! Бяха ми нужни десетилетия, за да измина прехода от  доброзорно угаждане на другите към доброволно отдаване и служене. Но…тя душата си знае и пътя, знае си и работата. Като й стане тясно, душно и мрачно, я някоя неочаквана неприятна изненада ти прати съдбата, я с унижения и оскърбления те свестява, я с някоя  болест те разтърсва.

        Колко ли имена има бедата? Това наистина не знам. Но предназначението на всяка е да ни върне на Пътя. Кой път ли? Как искам да го кажа много конкретно и ясно – към нас самите. Към онзи извор, който насища жажда. Към онова дърво, чиито плодове никога не гният. Винаги са сочни, свежи и сладки. И ни е напито и сито на душата.

       Днес все ми вървя на черпня. Преди малко черпих гости с бяло сладко и с червено вино от рози, сега ви предлагам  плод. Има загадка, нали? Да има и отпратка – библейска, познахте. И ще ви я изясня пак простичко. Ако Адам и Ева не бяха се изкушили да вкусят от Дървото на познанието, ние всички сега щяхме да сме в Рая, нали?. Ама всички.  Но…все още  има надежда. Понякога в ограниченията и себеограждането, в уединението и дистанцирането е спасението, даже и в подчинението на Онази Воля. Граници?  Да, граници! Вярно, Духът е безграничност.  Така е, но тялото, то не ли онзи кафез, в който поредното ни прераждане го заключва?! И не само тялото, ами и мисълта ни.  Нима сме способни да познаем цялата истина за себе си или за Вселената?

       Не послушанието към Бог, а смирението отхвърля безкрайното напрягане на невроните и възвръща безгрижието на Рая. Затова аз не бих допуснала грешката на Ева. Стремежът към познание лишава човека от свобода, най-малкото я разстройва.  Има друго състояние, което е неопределимо. Да си – в мига. Просто да плуваш. Да плуваш под лъчите на Слънцето през деня, а вечер – да плуваш  в  лунна светлина. И да се наслаждаваш на видяното, на случващото се. Та какво толкова можем да спечелим или да  загубим? Голотата е началото и краят.

     *  А, да! Трябваше да ви кажа поне името на моята приятелка. Казва се Алисия и е арменка. Да, арменка е, не е еврейка.

Самадхи