Влага

Вървиш по улицата. Виждаш единствено лица. И въпреки желанието си, не можеш да спреш да се питаш дали зад някое от тях ще откриеш смисъл. Усещаш как от тялото ти се излъчва тъпа, пулсираща болка и си сигурен, че лицата могат да я видят, да я докоснат, да я чуят, да усетят натрапчивия ù сладникав вкус. Но лицата си остават същите, такива, каквито си ги познавал цял живот – бледи, неми петна. Изтикваш болката настрана, захвърляш я като нещо ненужно, като излишен товар, макар в този миг да знаеш, че неизбежно ще се връщаш да я търсиш отново и отново. Пред теб зейва пропаст. Необходими са ти няколко минути, докато осъзнаеш, че тя не присъства в материалното. Продължаваш да вървиш, а тълпите лица те обграждат отвсякъде. С всяка крачка пропастта бавно те поглъща, изпълва те, завлича те, но ти вървиш. Необятната празнина се просмуква в теб, свива гнездо дълбоко под кожата ти, усещаш я как те изпълва до самите върхове на пръстите ти. Жаден си. Иска ти се да пиеш, докато не се почувстваш отново цял. Лицата около теб се превръщат в размазана гротескна картина. Ръцете ти, лицето ти са мокри. За части от секундата в теб се прокрадва страх, за миг се вцепеняваш. Чудиш се дали влагата е реална, дали наистина извира от теб. Но отсъствието на какъвто и да е смисъл те кара да продължиш да вървиш. Между неясните силуети се прокрадва светлина. Тя се отразява от размазаните вече лица и неочаквано придобива формата на надежда. Неясна, трептяща и оскъдна, тя нахлува в тъмната яма и плува в нея, осветявайки мрака едва забележимо. В този момент копнееш да затичаш, изпълва те неустоимото желание да изблъскаш всичко от пътя си, да сграбчиш някой от безбройните силуети, да го разтърсиш, само и само да се убедиш, че има нещо реално сред лудостта ти. Копнееш да те докоснат, да те прегърнат, да те погълнат, да те претопят. Желаеш да те обикнат, да сграбчат пропастта, простираща се пред краката ти и безжалостно да я запълнят. Продължаваш да вървиш. Лицата те подминават, те не те поглеждат и ти знаеш, че не те виждат. Защото теб те няма. Долавяш полъх, бледата светлина угасва, краищата на пропастта потрепват, отдалечават се, превръщат бездната в океан, сеещ мрак, хаос, носещ единствено мълчание. Усещаш дразнещата лепкава влага по лицето си. Тишината те покрива, правиш още една крачка и най-накрая падаш. Чернилката те засмуква, носиш се безволно сред нищото, все по-надолу към несъществуващото дъно. За кратък момент чувството, че летиш, ти дарява истерична радост. Почти си сигурен, че можеш да различиш цветове. Свличаш се на колене и усещаш твърдата студена земя под тях. Реалността изчезва, оставяйки единствено лица и тишина след себе си. Давиш се във влагата. Смееш се с глас. А след това започваш да крещиш.