Вървиш по улицата. Виждаш единствено лица. И въпреки желанието си, не можеш да спреш да се питаш дали зад някое от тях ще откриеш смисъл. Усещаш как от тялото ти се излъчва тъпа, пулсираща болка и си сигурен, че лицата могат да я видят, да я докоснат, да я чуят, да усетят натрапчивия ù сладникав вкус. Но лицата си остават същите, такива, каквито си ги познавал цял живот – бледи, неми петна. Изтикваш болката настрана, захвърляш я като нещо ненужно, като излишен товар, макар в този миг да знаеш, че неизбежно ще се връщаш да я търсиш отново и отново. Пред теб зейва пропаст. Необходими са ти няколко минути, докато осъзнаеш, че тя не присъства в материалното. Продължаваш да вървиш, а тълпите лица те обграждат отвсякъде. С всяка крачка пропастта бавно те поглъща, изпълва те, завлича те, но ти вървиш. Необятната празнина се просмуква в теб, свива гнездо дълбоко под кожата ти, усещаш я как те изпълва до самите върхове на пръстите ти. Жаден си. Иска ти се да пиеш, докато не се почувстваш отново ...