Влакове, пътници и старата билетопродавачка
Беше един от онези дни, за които ти е писнало да слушаш и четеш. Дъждовно и мъгливо. Ноември. Три дни след това всичко побеля като косите на старицата, която видях тогава. Всъщност, не знам дали беше старица, но по лицето й бяха изписани толкова умора, отегчение и отчаяние, събирани обикновено в продължение на десетилетия.
Та, вървях напълно безцелно и понеже изведнъж заваля (бях забравила да си взема чадъра. Нарочно.) почти инстинктивно се озовах под най-близкия подслон - козирката на гарата.
Там имаше множество ругаещи пътници, мърморещи старици и кретенски хилещи се момчета. Някак отстрани на всичко това седеше жената, за която по-горе споменах. Беше се свила зад сгъваемата масичка с лотарийни билети и изглеждаше все едно винаги е била там, но аз, по незнайно какви причини, никога не бях я виждала.
- Лотарийни билети... - някак монотонно изрече тя като ме видя да се приближавам - Опитайте си късмета. Може днес да е щастливият ви ден... - казваше това, но не звучеше никак убедително. Мисля, че изобщо и не опитваше.
Дънките ми бяха ужасно мокри ( а джобовете им - съвсем празни) и реших да се разходя по перона. Не че това ще изсуши дънките ми, но все пак се приближих до ръба и погледнах наляво, после надясно. И в двете посоки - релси. Безкрайни, тук-там леко извити, но напълно еднакво ръждясало-тъжни. Започнах дълбокомислено да се чудя колко ли влакове са минали оттук, колко хора са стояли на същия перон, знаели са, че това е последната им среща или пък без да го знаят са си казали „скоро ще се видим" и никога вече не са се видели.
След малко чух онзи звук, който издават влаковете, за да предупредят влюбените девойки, че трябва вече да плачат, майките, че трябва да престанат да напътстват, а измръзналите студенти, че най-накрая се прибират вкъщи (за други студенти този звук вещае пауза на безпаметните купони). Скоро голямата червеникава машина пристигна, настана смут и врява и накрая в нея се качиха двама-трима.
Известно време перона бе почти празен, чакалнята също. После пак се напълниха. Пристигна още един влак и повечето пътници се качиха в него.
Седях си под навеса и гледах отново и отново напълващата се гара, чувах клаксона (не знам дали е точно „клаксон", но „свирка" ми звучи зле), хората се блъскаха за да влязат в понякога пълните, друг път съвсем празни влакове, но пътниците все се блъскаха, някои не успяха да влязат, а после перона пак се опразни. До след малко.
А дъждът все така се лееше, затова аз нямаше как да отида където и да било, а изражението на жената с лотарийните билети ставаше все по-отчаяно.
Изведнъж забелязах, че в гарата вече няма нито един човек освен мен и нея. Както се случва в разкази като този тя сякаш отгатна мислите ми и каза:
- Всички влакове вече минаха оттук. Всички взеха потребните им пътници.
- Ами ти? Ами аз? Нали казват, че за всеки влак си има пътници!
- Именно. А да си чула някой да казва, че за всеки пътник има влак?
© Алиса All rights reserved.
