Ленив септемврийски следобед е.Приютили сме се върху пейка в чакалнята на централна Софийска гара.Аз и вярната ми дружка Мита сме изпружили напред подути от уличния маратон копитца. Напъваме се да им дадем шанс за нови рекорди,макар че се чувствуваме изцедени до сухо като цитруси за фреш.Подобно на гълъби, накацали по площада „ Свети Петър”във Ватикана, доверчиво са ни наобиколили дузина препълнени торби с покупки.Това идване в „голямото село” си беше автентична авантюра от където и да я погледнеш.Осъществи се по идея на неспокойния дух на Мита.Всичко е свързано с хроничната й любов към пътуването с влак. Мита категорично отказва да пътува по шосета.Когато попадне на ж.п.гара приятелката ми първо отива до най-близкия коловоз,коленичи и с упование вдишва мириса на засмолените траверси.После погалва благовейно лъскавите релси и им прошепва своята благословия.Изправя се тържествено и се отдалечава с достойнство и чувство за изпълнен дълг.Никога не бих си позволила да разказвам това, ако м ...