Духнал вятър. Сътворил вълни, големи вълни... Те се изпълнили със сила и се устремили към белите камъни. Носели в себе си заряда на горещия летен ден. Толкова тежки били, че искали мигновено да се пръснат под напъна на вътрешната си енергия, която ги изпълвала и им давала сила. Препускали в дива надпревара да разцелуват камъните...

              Брита цялата се втвърдила от собствената си обърканост. Нещо в нея стягало мускулите ù, като буца засядало в гърлото ù и я измъчвало. Чакала от доста време. А то все едно не съществувало. Сляла се с белите камъни. Надявала се да прочете нещичко върху сребърната вода.

              Дума доста се заиграла в морето. Харесало ù да се плъзга по повърхността му. Този танц, който била подхванала, така я увлякъл, че дори и буквите диво трептели в прегръдката ù. Носела се в буен ритъм заедно с вятъра. Тогава огромни облаци се сдружили и скрили слънцето. Вятърът, щом усетил, блъснал морето и вдигнал вълните. Дума се впуснала върху гребена на най-голямата вълна и се приготвила за срещата с Брита.

               - Искам страстна, луда любов... – мислела си тя и продължвала да съзерцава морето.

               Усетила топлия полъх да се разлива по косите ù. Вятърът я погалил с много страст. По устните ù полепнали солени капчици море. В очите ù блеснала светлината, долитаща от златната фея. Дума блестяла върху огромната вълна, устремила се бясно към брега. Тя разтворила ръце и нетърпеливите букви заподскачали върху пенливата вълна. Подредили се и изписали:

              - Искам да те нарисувам, любов... - златните букви се къпели в бяла пухкава пяна.

               Феята се усмихвала и тя толкова загадъчно, колкото било и самото море. Почти не стъпвала, танцувала... Разтоварила товара, който носела, и вече освободена, се отдала на танца си.

                Огромната вълна, посипана със златни букви, се плиснала с такова удоволствие в белите камъни, че буквите светкавично изхвърчали с бясна скорост във всички посоки. Брита поела удара на вълната и се превърнала в стена, в която поизплашените букви се залепили с най-голямо удовлетворение, за да усетят полагащия им се покой. Брита била цялата мокра от страстната морска целувка и толкова златна, колкото блясък имало в посланието, което се изляло върху нея. Приседнала отмаляла от удара на вълната, който получила така ненадейно. Загледала се в успокоеното море. А там Дума не спирала да танцува. Ту с вятъра, ту с птиците... Завалял дъжд. Слънцето блеснало и осветило дъждовните капки, като ги запалило със слънчева светлина... Слънчев дъжд се изсипвал върху морето. И на фона на тази дъждовна картина, където слънцето, дъждът и небето сияели, ярко се откроявала Дума. Тя продължавала да танцува и ослепително да напомня за истината на знанието. За това коя е, колко е важна и какво богатство е тя за този, който успее да я види, въпреки обкръжаващата я светлина. Така постепенно, с удивителна грациозност, Дума смело се приближавала към Брита. Цялата искряла от безчет светкавици, които хвърчали безразборно от нея. Хиляди разгорещени букви улавяли искрите и заедно с тях се устремявали към водата. Потапяли се ненаситно, къпели се в огромното море. А то цялото се сгорещило от тяхното златно излъчване, от изобилието на истини, които се изписвали по изящната му повърхност.

            Брита се чувствала доста замаяна от гледката. От толкова светлина очите ù пресъхнали и втренчено се взирали да уловят посланията, изсипани върху морето. Самото море се превърнало в сцена, върху която прелестната фея се изявявала като артист в стихията на своето най-велико представление. Тя танцувала неуморно и заедно с нея цялата природа трептяла и взимала участие. Слънцето пробождало дъждовните капки, а те звънко барабанели върху усмихнатата вода. От тази усмивка дори слънцето се заслепявало, не вярвало, че е толкова красиво. Самото негово отражение изглеждало великолепно и го карало да плаче със слънчеви сълзи. Дума спряла до онемялата девойка и настойчиво я погледнала със златните си очи.    

              - Най-голямото богатство на света, това е светлината. – усмихнала се тя и посочила към слънцето. – То дарява живот, а това е най-ценното нещо... – замълчала за миг и леко протегнала ръка и погалила русите коси на Брита. – Ти обичаш живота, а аз искам да ти дам щастие!

               Дума не докосвала земята. Висяла в пространството и изглеждала нереална - отрупана с букви и светеща.  С тази красота  била ненадмината. Брита недоумявала, но въпреки това гледала и слушала внимателно.

               - Аз съм богата. Притежавам знания. Изучила съм най-важната наука – тази, която изучава човешката душа. – продължила да обяснява феята и да гали косите на Брита. – Богата съм, защото искам... – замълчала и избърсала една сълза от лицето ù. – искам да помагам на тези, които търсят любов. Аз създавам пътя, по който трябва да тръгнат, за да открият любовта. – отново се усмихнала и протегнала ръце към слънцето с истинско намерение да го докосне. – Богата съм от мечти, изпъстрени със светлина, затова светя – забила златния си поглед направо в ума на слисаната девойка и довършила мисълта си – светя, защото са светли помислите ми. – изрекла Дума с такъв невероятен глас, сякаш е излязла от приказка, в която се разказвало за любовта между слънцето и морето.

               Брита останала без глас. Само слушала и гледала магичната фея. Постепенно изсъхнала и вятърът развял русите ù коси. По тях полепвали златни букви. Морето галело краката ù с всяка вълна. Дума се завъртяла във въздуха и се опитала отново да танцува. Докато се извивала в танц, бавно разкопчавала златната си рокля. От златото на финия плат цялото небе се позлатило. Слънцето се потопило в морето. На хоризонта се очертал огненочервен залез. Водната повърхност изгаряла от слънчевото отражение. В този миг на възтържествуване на красотата в природата, Дума стъпила върху белите камъни. Била разголена и показала на Брита цялата си колекция от златни думи, които криела под роклята си. Тези думи били изписани върху тялото ù. Всички те светели със своята ценност и значимост.

                - Вземи една-единствена дума! Избери! – казала тя с омаен глас и застанала неподвижно в очакване да се раздели с някоя от думите си.

                Брита не спирала да поглъща с очи всяко движение на Дума. Била като хипнотизирана и това нелепо състояние, в което била изпаднала,  ù харесвало. Щом чула нейното предложение, погледът ù бил прикован от най-ярката дума. Тя била изписана направо върху сърцето на феята. Без никакво колебание Брита поискала така нужната ù дума,  така бленуваното желание, всъщност най-съкровената ù мечта:

                  - Любов. – гръмнал гласът ù и мощно разцепил притихналото море.

                Девойката смело протегнала ръка към феята, за да докосне светещото ù сърце. Дума се усмихнала, извадила от сърцето си думата „любов” и я подала на Брита.

                 - Вземи! Направи правилния избор. – леко ранена се обърнала към морето и препуснала с вятъра да догони слънцето.

                  Дума бързала, направо останала без дъх да се плъзга по червеното море. Щом стигнала хоризонта, се потопила нетърпеливо, заедно с  огненото слънце.  Феята имала намерение да се слее с него и да възстанови липсата в сърцето си.               

                  Спуснал се мрак. Белите камъни почернели, а Брита не помръдвала от мястото си. Всичко свършило и пред погледа ù се разстлала една студена тъмнина. Но тя стискала в ръката си златните букви. Леко разтворила ръка и от нея бликнала ослепителната светлина. Почувствала се щастлива с късче слънце в дланите си. Премятала в ръцете си светещото кълбо и така прекарала нощта. 

                    На другия бряг Тома привършвал рисунката си. На платното му ярко сияела прелестната му мечта на фона на синьото море. Тази негова мечта така го бе пленила, че каквото и да се опитал да рисува, все тя изгрявала върху платното му. Както и да преливал боите, както и да нагласял четката, ръката му се подчинявала единствено на трепета на сърцето му. Той рисувал по цял ден, гледайки морския пейзаж, но всъщност рисунката му не отразявала това. Тази жена се откроявала във всяка багра, във всяко полюшване на морето, във всеки слънчев лъч, във вятъра, във въздуха, в белите облаци, в чайките... във всичко. Тома погледнал новата картина и изпитал дълбока носталгия по нещо нереално, по някакъв изгубен свят, където го очаквала тази жена. Прибрал платното и статива и тръгнал към дома си.

                     - Защо ли всеки път рисувам тази жена?! – чудел се сам, докато вървял.

                    При мисълта за нея краката му се подкосявали. Не искал да изпада в такава тъга. Искал да бъде смел и да не обръща внимание на причиненото си страдание, за което вина имал единствено той самия. Спомнил си феята и пламенните слова, които тя разнасяла по водата. Тогава положението му се усложнило. Непонятна болка стегнала гърдите му. Морският бриз го лъхнал настоятелно, но Тома не почуствал нищо. Краката му стъпвали несигурно и бавно затъвали в пясъка. В един момент той разбрал, че не може да продължи. Не се чувствал добре, всичко в него треперело от обърканост. Картината се изнизала от ръцете му и паднала върху пясъка. Тома се строполил до нея и останал така. Бил съкрушен от неговата неосъществена мечта. Лежал на хладния бряг и гледал звездното небе.     

              - Искам да те нарисувам, любов! – повтарял думите си, които предал на феята да отнесе на неговата любима.

              Вятърът навял пясък върху картината. Луната греела смело в тъмнината. Не се страхувала от неизвестността. Всяка нощ тя е там. Дори с откраднати лъчи тя се любувала на света. Имала достатъчно време да гледа и да бъде гледана от света. И тя обичала слънцето, защото то я дарявало с очи, с които можела да вижда в тъмнината. В отреденото ù време луната нито за миг не спирала да се преобразява и да придобива форми, с които да напомня за себе си. Всеки път различна – ту пълна, ту фина, такава екзотична, особена... просто луна.       

              - В мечтата ми има спокойствие. – мислел Тома, наблюдавайки луната. – Тази жена иска да бъде обичана, така както луната. Слънцето я целува непрестанно и тя грее от щастие. – протегнал ръка и скрил в дланта си луната.

               Тома се любувал на нощта. Мислел си, че докосва луната, звездите, сторило му се, че държи светлина в ръцете си. Болката отшумяла и той се почувствал успокоен и щастлив от това, че гали небето. Слял се с него и заспал там, на самотния плаж. Толкова неусетно се случило това, че времето отлетяло и новия ден с нетърпение дочакало утрото.

               А Брита била така погълната от морето, че не можела да помръдне от каменния бряг. Прекарала нощта върху белия камък, загледана в звездите. Държала здраво в ръцете си златните букви. Те я топлели и светели по-ярко от самата луна. Като морски фар Брита греела в нощта. За нея утрото блеснало, но неговата светлина напълно се сливала с тази в ръцете ù. Тя стискала в шепите си подарената любов и се чувствала окрилена. Напълно лека и преливаща от енергия. С нетърпение чакала слънцето. Когато то изпълнило света, за Брита това било  достатъчно, за да поеме пътя, който щял да я отведе до любовта. И така заедно със слънчевите лъчи скоро тя се озовала на другия бряг. Там морето се плискало доволно в обятията на топлия бряг. Разстоянието, което деляло двата бряга, не било много. В часове, ако се говори, се равнявало на няколко часа, може би три - четири, но напълно достатъчни да се прекоси морето. Дори чайките го правели всеки ден. Често прелитали от бряг на бряг, но нали са бели, никой не забелязвал това. Те са свободни, с кристално чисти пориви, винаги готови да сноват над необятното море. Много пъти се случвало, летейки в сините небеса, да се уморят и тогава да накацат върху водата, за да съберат сили и после да продължат полета си. Но те са птици – летят, свободни са да се любят непрестанно. За тях любовта е в полета, в летенето, в свободния устрем да галят с крилете си топлия въздух, да докосват с пера дъжда, въпреки че трудно биха го усетили, но все пак се стремят да го правят и затова са влюбени. Чайките са волни в желанията си и са нагледен пример за бял символ на любовта.

                 Тома се събудил от гореща слънчева целувка. Разтрил очи и погледнал светещото море, което отдавна се било поздравило с ранобудното слънце.

                - Ох, май съм прекарал нощта на плажа. – споделил със себе си. – О-оо, картината ми... – погледнал платното си, което било съвсем заровено в пясъка. – Жалко, поизмърсила се е. Как ще рисувам днес, като нямам ново платно... – поразмислил се, малко разстроен.

                 Погледнал чайките, които крещели доволни в небето. Погледнал морето, а то направо го примамвало с аромата си. Разсъблякъл се и без да чака повече, се гмурнал набързо във водата. Усетил преливаща енергия в цялото си тяло и порив да прегръща вълните. Плувал ненаситно. Искал да измие спомена от вечерта. Искал да премахне болката от гърдите си. Поемал дълбоко въздух и плувал.            

                 Брита вече била на плажа. Разхождала се по дългата пясъчна ивица и се радвала на усещането, което имала от златното кълбо в ръцете си. Наслаждавала се на подаръка от феята. Била щастлива, но нещо въпреки това липсвало. Това кълбо светлина в дланите ù пулсирало, някак си доста нетърпеливо - трептяло. Брита имала чувството, че то ще се изплъзне от ръцете ù и ще трябва да го гони. Затова го стискала здраво.     

                  Тома излязъл от водата. От слънцето мокрото му тяло блеснало сред чудната морска картина. От косите му се стичали струйки вода, които галели гърба му. Мускулите му се откроявали релефно и определено издавали мъжествеността му. От него лъхала сила и нежност, приплетени в удивителна хармония. А сините му очи блестели под влажните му клепачи. Целият излъчвал красота, която като магнит привличала полуделите слънчеви лъчи, които бясно препускали върху голото му тяло. Той гледал морето и с притъпена болка мислел за мечтата си. Тя била винаги с него. Там дълбоко в ума му непрекъснато го карала да мечтае. Да мисли за нея като за жена, облечена в слънчева светлина. Такава, каквато би искал той, прелестна - излята от море, с разпилени коси и с усмихнато лице. Погледнал към изгрева, а там вместо слънце се очертал образът на неговата любима.  Тя вървяла по брега, а морето се разбивало мощно в краката ù. Вятърът се опитвал да открадне косите ù. Брита все повече приближавала. Тя също съзряла морските капчици, полепнали по тялото на Тома. Така святкали, като че ли хиляди слънчеви зайчета са се усмихнали едновременно и я примамвали с излъчването си. Тя искала час по скоро да ги докосне, да се доближи до Тома. И двамата били запалени от желанието да срещнат неизвестността. Тя така им била представена от феята, че за тях тази неизвестност била по-важна от всичко най-реално на света. След миг Тома и Брита се озовали един срещу друг, лице в лице. От очите им се изливало море и се смесвало със сините искрици на ненаситните им желания. Устните им онемели, все едно феята ги бе запечатила внимателно и предвидливо отнесла със себе си всички думи. Само с погледи разбрали, че са се открили. Вятърът духнал и разхладил горещите им мисли. Тома се посъвзел и много бавно протегнал ръка към Брита. С върха на пръстите си погалил косите ù и съвсем леко докоснал лицето ù. Тя вдигнала ръка и я плъзнала по неговата, която я милвала доста плахо. Така от допира на морските капки, отронени от ръката на Тома, кожата ù засияла.      

               - Здравей, любов! – промълвил Тома.

               - Здравей, любов! – отвърнала Брита.

               Слънцето се усмихнало, сякаш него били поздравили, а морето така се развълнувало, че издигнало огромни вълни и заляло онемелия бряг.

               - Ела, любов, ти ще бъдеш моето платно този ден. – казал Тома и повел Брита към мястото, където бил оставил четката и боите си.

               Брита разсъблякла бялата си рокля и легнала върху горещия пясък. Нежните извивки на тялото ù крещели за докосване. Устните ù молели за целувка. Очите ù искали да гледат любовта в очите, колкото и тя да била ослепителна. И така се взирала в синьото море отразено в погледа на Тома.

              Той се приготвил за най-приятното занимание. В ръката си държал четката, която потапял в различни багри.  Искал да избере подходящата боичка и да започне да рисува. Леко премрежил очи и плавно поднесъл четката към нетърпеливото тяло на Брита. Още щом я докоснал, тя се разтреперила от удоволствие и с нетърпение очаквала всяка нова багра върху бялата си кожа. Тома топял четката ту в синя боичка, ту в жълта, ту в червена и така всички тези багри разнасял върху голото ù тяло. Рисувал, не спирал дори за миг. Слънцето го гледало втрещено, а морето напъвало да погледне и то с всяка вълна. Чайките накацали наоколо и притаили дъх в очакване. А вятърът не издържал и галел с много страст живото платно.  Помагал на Тома като разливал и смесвал водата и боите. От допира на вятъра, Брита настръхвала и се наслаждавала ненаситно на талантливите му милувки. Така Тома рисувал цял ден, а тя се оставила безрезервно в прегръдката на  вятъра. Върху нея се изляло морето с цялата си красота. Гърдите ù се превърнали в огромни пенливи вълни. Косите ù в лъчи на изгряващо слънце. Очите ù в клади на любовта. В тях Тома изгарял всеки път, щом погледнел, но ръката му не трепвала нито за миг. Стискал четката и не оставил никъде ненарисувано местенце. Пренесъл морето върху тялото ù. Та тя това искала, затова мечтаела, така бленувала да се слее с морето, да погълне слънчевите лъчи, да се остави в обятията на водата, на вятъра и... да полети, окрилена от мечти.   

          Слънцето нямало повече време да гледа. С последните си лъчи упорито надничало, за да види завършената картина. Естественият ход на времето неминуемо го теглило към своя заник. Морето тръпнело в очакване да попие с наслада огненото му отражение. 

           Тома бавно се отделил от платното си и със задоволство погледнал вече завършената картина. Върху тялото на Брита се простирало безграничното море, изпълнено със загадки. В него била потопена слънчевата светлина от най-прекрасния ден в живота му. Той приседнал до своята любима и с пръсти разбъркал слънчевите лъчи, разпилени по изящните ù рамене.

             - Не мога да повярвам...Ти си всичко, което съм искал, всичко, за което съм мечтал. – сините му очи потъвали все по-дълбоко в синия океан на нейния тръпнещ поглед. – Всичко, от което се нуждая – това е любов. – въздъхнал леко и погалил вълните на изрисуваното море.

             Брита била толкова щастлива, че това, което ù се случвало, било като едно лудо приключение. Тя се наслаждавала на гледката, която получила. За нея Тома бил съвършен, толкова красив и привлекателен, както самото море. Цял ден се взирала в сините му очи и в тях намирала утехата на морето, запалена със слънчева светлина.

               - Искам да ти дам любов! – изрекла Брита и разтворила дланите си.

               Светещото кълбо от златни букви блеснало в ръцете ù. Светлината, която грейнала помежду им, осветила желанията им, копнежите им, осъществила мечтите им. Толкова фантастична и ярка – светлина, подклаждана непрестанно от щастливите букви, точно подредени в една единствена дума – Любов.

                Разтреперените ръце на Тома плавно потънали в меката светлина. Лъчите на любовта го проболи с нежност и го изпълнили с щастие. Почувствал се окрилен и цял. Получил нужната му частица, за да нареди пъзела на разбитото си сърце. Сега то блъснало в него с нечувана мощ и взривило най-съкровените му мисли, които се пръснали по изрисуваното море върху тялото на Брита.

             - Благодаря ти, любов... – промълвил леко и с огромна наслада докоснал трептящите лъчи на златното кълбо.

             - И аз ти благодаря! Направи ме истински щастлива. Достави ми удоволствие, сбъдна желанието ми... Благодаря ти! – шептяла Брита, като не спирала да се наслаждава на прекрасния Тома.

             Тя лежала върху топлия пясък и се оставила до последно в ръцете на художника. Раздялата със златните букви я направила още по-щастлива. Брита платила най-високата цена за удоволствието от това да се наслади на мощта на морето върху жадуващото си тяло. Не искала да помръдне дори, за да не повреди картината. Толкова синя, толкова златна, толкова ярка... загадъчна, непредсказуема... направо съвършена картина върху нежната ù кожа. Не можела да помръдне. Усещането от допира на четката пулсирало във всяка нейна частица, в мислите ù... било още прясно боядисано нейното съзнание. В този миг нямало на света по-щастлива жена от нея. Тома се срещнал очи в очи с мечтата си. Нарисувал любовта под  формата на синьо море върху тялото на Брита и се успокоил. И двамата подходили егоистично към мечтите си.   

            Мракът напирал да разкъса топлия плаж. Слънцето изчезнало от хоризонта и морето почерняло. Вятърът се разсърдил на човешката наивност и духнал с всичка сила. Небето се свъсило жестоко и се приготвило да се представи в своята безмилостна стихия. Гръм и светкавици съдрали тъмнината. Рукнал леден дъжд. Този дъжд бил злия съдник и за двамата. Всичко се случило толкова бързо, че нищо не можело да се предотврати. Сините багри се разтекли и попили в мокрия пясък. Всички бои се размазали и избледнели. Тялото на Брита не можело да задържи картината си. Дъждът измил всичко от нея. Тома не удържал палавото кълбо. Златните букви се разпръснали и така мокри и отмалели се заровили и те в пясъка. Дъждът ги мачкал болезнено и ги набивал все по- надълбоко, далеч от мрака. Морето се разярило. Вдигнало огромни вълни и връхлетяло върху плажа. Заляло цялата плажна ивица, не оставило и частица местенце... всичко удавило. Внимателно се оттеглило, като прибрало всички багри и всички златни букви. Доста засегнато, морето си взело полагащата му се любов. Плажът опустял.

              Брита облякла набързо бялата си рокля. Тома грабнал инвентара си. Там под жестокия дъжд и на фона на тъмната вечер, те се разделили с три целувки и всеки поел по пътя си.       

               На другия ден слънцето нетърпеливо изгряло. Погледнало плажа и видяло неговата пълна разруха. Дъждът бил удавил всичко. Пясъкът се свлякъл и потънал в морето. Навсякъде се били пръснали само нещастни водорасли, които намерили гибелта си в нелепата нощ... Но нали е Слънце - дарява живот... заплакало. Със сълзите си съвзело разбития плаж. Събудило ранените животинки. Излекувало ги. Погалило морето и го утешило. Природата живнала и всичко върнало предишния си вид.

               Минали много дни, безчет дни. Изнизвали се, без да се броят, безпаметни и еднакви. Брита продължавала да спохожда белите камъни и да се взира в морето. Непрестанно търсела водно послание. Не спирала да мисли нито за миг за прекрасния Тома. Усещала непрекъснато допира на четката. Всяка диря, която тя оставила по кожата ù все още пламтяла. Нежна болка се разливала по тялото ù. И една ужасяваща липса спирала дъха ù. Вятърът трудно я ободрявал. Морето не помръдвало пред погледа ù. Често плачела и събирала сълзите си в шепи. От златните букви дланите ù все още светели и позлатявали сълзите ù. Болката от четката била непоносима. Боляло я всичко. Спомняла си сините очи на Тома, които така светели през онзи слънчев ден, че нямало начин да не разбият сърцето ù на хиляди сини парчета любов.

              Тома често навестявал самотния плаж. Обичал да рисува, но вече не било същото. Никой не му обръщал внимание. Слънцето си светело по своему, морето се плискало монотонно, без интерес към картините му. Чайките го отбягвали. Вятърът често събарял статива му и със задоволство повреждал скучните му картини. Тома рисувал морето, рисувал слънцето, рисувал палмите... всичко пренесъл върху стотици картини. Нито една от тях не можела да впечатли природата. Четката изтръпнала и не усещала нищо. Изчезнала светещата магия, която я зареждала.

              След непреброени дни, изгубени в илюзии, Тома спрял да рисува и погледнал морето. Там танцували слънчевите лъчи и не преставали нито за миг да докосват искрящата вода. Чайките не спирали да се любят и да прелитат от бряг на бряг. Усетил вятъра, който дарявал топли ласки. Много късно осъзнал, че всъщност е ранен. Всичко, до което се докосвал, губело смисъл, защото пъзелът в сърцето му отново бил разбит. То било прободено още в онзи ярък ден от огнени стрели, запалени от синия пламък на влюбените очи на неговата мечта – жена, вплетена в платното му. Сега тя липсвала и всичко било скучно и тъжно. Ужасна болка сковала гърдите му. Въздух не му достигал. Морето се отразило състрадателно в погледа му. Тогава от очите му се отронила синя сълза – любов и в този миг вятърът, без да губи и секунда време, я откраднал. Бързо я отнесъл навътре в морето и я пуснал. Тя се разбила с всичка сила в ожаднялото море. То я погълнало ненаситно и я прибрало дълбоко в сърцето си, там където ревностно пазело сълзата на Брита.

              Златната фея Дума се появила, за да се опита да говори. За съжаление видяла, че златните букви са удавени в морето и се отказала да предизвиква отново съдбата. Щом погледнала слънцето, светнала от щастие и забравила за Тома и Брита. Тръгнала неуморно във виртуалния свят, изпълнена с бляскави пориви. Щедро раздавала водни послания на тези, които имат нужда от сини мечти. Превърнала се в златен символ на познанието. С нетърпение очаквала да подари отново светещото кълбо с  трепетнaтa дума „Любов“ на хора, които могат да оценят смисъла ù и да прозрат истината в нея.