ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: КИЙТ

Кийт и майор Кетрол крачеха из тъмните скалисто-пясъчни райони на северната граница на Синтрос. Този размирен район беше един от ключовите за цялата война изобщо. Беше спечелил автономията си преди да започне последната Велика Война за Ау Кактир. И беше от огромно икономическо и политическо значение. Опитваха се да използват последните минути преди зазоряване, за да намерят по-сигурно укритие. Те твърде добре знаеха, че гуароните са превзели целия Южен фронт и бе пълна лудост да се опитват да се върнат в Енсариан. Откакто се бяха разделили със Сасия и двамата бяха преминали през редица приключения. Едно от тях дори включваше опит да опитомят огромен гроандус, който да им служи за транспорт. Нещо, което, напълно разбираемо, не се получи. Животното едва не ги смаза до смърт и просто бяха принудени да го застрелят от упор.

“Не мога да си представя как изобщо природата може да създаде подобно същество. Бих казал, че ние просто го отървахме от мъките, Кийт” – бe казал майорът в типичния си стил, докато дърпаше спусъка на своя “Зираулт”.

Лутането им вече продължаваше близо месец. За някой предубеден би било малко странно защо те се отдалечаваха от Енсариан или поне не се опитаха да пленят някой спидер, с които биха могли да се доберат до по-безопасно място, но истината бе, че нямаха такава възможност. Кийт разчиташе да намери в подстъпите на врага, поне плазмена пушка или някакво по-сериозно оръжие, защото засега разчитаха само на бластера на майора. Особен проблем беше водата. Колкото и отвратително да звучеше, Кийт бе успял да отмъкне малка филтрационна сонда, с която успя да изпомпа част от телесните секрети на убитото животно и да ги превърне във вода. Е, разбира се, при така създалите се обстоятелства водата не беше с най-добрия възможен вкус, но поне им гарантираше оцеляване.

Някой би помислил, че майор Кетрол беше просто лекомислен веселяк, неспособен на нищо друго освен отлично да борави с оръжие и да пие шейкове, но да се мисли по този начин би било твърде елементарно. Зад противно лековатия си характер майорът отстояваше проста и откровена житейска философия. В противен случай той не би оцелял в множеството битки, в който бе участвал.

Определено му правеше впечатление, че Кийт е по-мълчалив от обикновено, като че ли нещо занимаваше съзнанието му през цялото време. За целия си живот в армията майорът се бе сблъсквал с всякакви особняци и “меко казано” бе свикнал на всичко. Но този път някакво странно чувство го загложди отвътре. Нещо сякаш му нашепваше да бъде нащрек повече от когато и да било и да не приспива бдителността си въпреки измамното усещане, навявано от околната мъртва пустош, наподобяващо затишие пред буря. За пръв път от срещата си с Кийт, той се запита колко добре го познава всъщност. Вярно бе, че той го бе спасил от онзи “проклет гуаронски червей”, както се изразяваше той, но общо взето, изключвайки този факт, познанството им датираше няколко часа преди Сасия да ги срещне за пръв път на излизане от кръчмата “При Чичо Зенгар”.

Изгряващото слънце, започваше да обагря с пурпурна светлина пустинния безкрай, лежащ пред тях. Гледката бе неописуемо красива. Поразяваше ги нейната първична логичност. Сякаш тази почти мъртва планета се раждаше отново и заживяваше нов живот, по-хубав от предишния.

- Кийт, не мислиш ли, че се лутаме в кръг? – изрече майорът явно загубил вече търпение.

- Движението е добро за здравето, майоре – опита се да подхвърли не много уместна шега Кийт, но самият той знаеше, че Джери има право.

Майорът не отговори, а само направи кисела гримаса, правеща думите излишни.

- Как мислиш, Ендуокъл, дали онова момиче успя да се отърве? – Изведнъж го изби на чувства майора.

- Кой знае? – сякаш небрежно подхвърли и Кийт, но вътрешно отговорът на този въпрос изобщо не му беше безразличен.

У нея имаше нещо особено, което му пречеше да я забрави. В съзнанието му тя се открояваше като цветно изображение насред общия сив фон. Да, де да можеше да се е спасила! Но беше толкова малко вероятно. На практика цялата база бе срината до основи. Разумното мислене просто му подсказваше най-лошото. Но пък със сърцето си чувстваше, че все пак има някакъв шанс страховете му да са безпочвени.

^^^

- Знаеш ли, Кийт, понякога преди да заспя си мисля как сърцето ми на сутринта вече няма да бие. Може би ме мислиш за някакъв сантиментален глупак, нали? Но идва момент в живота на човека, в който той си прави равносметка за всички добри и лоши дела – произнесе майора, качвайки приведен се по поредната дюна. Този път в тонът му имаше нещо напълно особено.

- Човек не би очаквал такива мисли точно от Вас, майоре – изрече със леко задъхване Кийт. – Вие сте човек с лъвско сърце – допълни той с уважение.

Кийт за секунда се обърна през рамо, не намалявайки ни най-малко темпото си. Старият човек крачеше едва на два-три метра от него.

- Тази война не беше започната от нас, няма и да завърши с нас. По дяволите! Не се оставяй текущият момент да те изненада и заблуди, без значение какво точно се случва.

- Майоре? – промълви Кийт леко пообъркан. Вътрешно си помисли “Защо говорите толкова несвързано?”

- Напълно добре съм, момчето ми, ще разбереш добре какво съм имал предвид след време. Ако все още сме живи…

Кийт замълча. Не се осмели да попита. Не беше ли очевидно какви точно бяха думите му? Или пък той просто се опитваше да излее болката в душата си. Все още двамата бяха напълно непознати. И сигурно и такива щяха да си останат. Кийт не си правеше илюзии, че може и да не се завърнат изобщо.

- Тази пустиня все някога ще свърши – изрече сякаш с последни сили майора и се засмя. – Не може да трае вечно.

В момента, лазейки по дюната подобно на малки гъсеници насред безкрайната пустош, те дочуха в далечината гръмки викове и барабани. Моментално легнаха в пясъка, заривайки се точно както бяха тренирани в специализираната програма за офицери, и се притаиха в очакване. Кийт извади инфрастенен бинокъл, за да огледа противника по-добре. Подобен вид подобрени бинокли даваха едновременно инфрачервена картина, комбинирана с биометрични данни, като ДНК и гласово разпознаване. Свръхмодерният процесорен чип на бинокъла веднага правеше сравнение бежду наличната база от биометрични данни и регистрираната от сензорите, а наблюдението в инфрачервения спектър имаше и друга функция. Заради рехавата атмосфера на планетата гледането през обикновен военен бинокъл от миналото може да доведе дори и до слепота.

Нямаше и съмнение нещо се случваше в лагера на врага. Но това не пречеше поне да поогледат. Все още прикритието им беше достатъчно стабилно за тази цел. И ако го използваха наистина добре можеха да извлекат дори известно предимство.

За секунда в полезрението на младежа отново попадна красивото оранжево-пурпурно небе на Зегандария. Беше вече зазоряване и трябваше да се бърза. “Толкова недостижимо…” мина през ума му. Като че ли суровата му красота скриваше от погледа му един друг, по-добър, невидим свят. Свят, към който той се стрешеме с неосъзнатия копнеж не на авантюрист, а на откривател. Откривател на един по-добър живот, на едно по-извисено съществуване. Да имаше как да се махне от тази проклета планета веднъж завинаги. В съзнанието му трудно можеше да се опише по-голям ад от този тук. Но той имаше мисия, която не търпеше отлагане.

Гузната му съвест го караше да бърза дори още повече. Той трябваше да се опита да поправи нещата час по-скоро. Дори и с цената на собствения си живот. Младежът беше отраснал на тази планета, вдишвайки въздухът на свободата. Но този въздух отдавна не беше свободен. Този въздух те задушаваше.

Внезапно нещо като че ли накара Кийт да се пообърне, нещо по-силно дори и от инстинкт. Майор Кейтроул беше забил лице в пясъка и не мърдаше. С две майсторски странични претъркулвания, той се оказа до него, пръстите му трескаво затърсиха сънната артерия, за да провери пулса на своя боен другар. Провери и китките за всеки случай. Нямаше никакво съмнение! Дори краткото време от минута или две, през който Кийт се беше съсредоточил върху неприятеля, се беше оказало повече от достатъчно за кончината на майора. Приличаше на инфаркт. Лицето му бе запазило все още руменината си, но беше заело за пръв път сериозно изражение. Пръстите му обаче бяха стиснати в юмрюци, дори и във вечния си сън той отказваше да се предаде.

- Почивай в мир – тихо промълви той, прибирайки неговия “Зираулт 400”.

Плазменият пистолет на майора беше малко стар модел, но трудно можеше да се намери оръжие, дори от най-съвременните в този клас, което да му съперничи по огнева мощ. Със сигурност щеше да е от полза. Вятърът беше променил посоката си на духане и пясъкът бавно беше започнал да затрупва нещастника. Кийт откъсна опознавателните му нашивки и залегна отново зад дюната. Никой от стана не беше усетил нищо. “Трябва да тръгвам час по-скоро.” бе последната му мисъл преди да скочи и да започне незабелязано да се спуска от другата страна. Влизаше в лагера на врага…

^^^

Кийт се беше спуснал откъм наветрената страна и затова никой не го усети. Това на практика беше добре дошло за него. Но гроандусите имаха отлично обоняние и не можеха да бъдат лесно залъгани. Те почти го бяха подушили, но внезапната промяна на вятъра, го спаси да не бъде открит.

Опита се да намери кралската шатра. Но не беше толкова лесно, не защото не я забеляза, а защото едва-едва се прокрадваше между останалите. След малко вече беше пред нея. Охраната по някаква причина не беше на пост. Той влезе.

На трона пред него беше Зараг Ту.

- Кой си ти? - провикна се той.

- Аз съм парламентьорът на Елмбаум.

- А-а-а – значи Гордън – още действа така, отдалече.

- Той ми каза за тайната Ви. – някак спокойно каза Кийт.

- А каза ли ти, че той има немалка вина за редица престъпления по повод възникването на нашата раса.

- Не се безпокойте, знам и това. Че войната при Ксандерар е била като детска играчка с Последната война за Ау Кактир. Наясно съм и с още нещо. Там някъде, той съжалява.

- Нима – Зараг Ту го изгледа изпитателно. – Експериментите с хора бяха негова идея. Аз съм Джейкъб Уолъс, момчето ми. От плът и кръв. Но изглеждам нелепо нали?

Кийт падна по очи. Той осъзна, че въпреки вербовката му няма моралното право за нищо. Беше просто една нишка, която да събере разпадащите се части от тази планета. Ни повече, ни по-малко.

- Ако това, което ми казвате е истина, то ролята ми е много печална – тресейки се конвулсивно каза Кийт.

- Напълно съм съгласен с теб. Но има едно условие, ти трябва да ми кажеш накъде смята да избяга Гордън. Познавам го прекалено добре. Личното му оцеляване го интересува много повече от парите и властта. Той мечтаеше да стане едноличен властелин на тази планета, е стана, макар и закратко.

- Но Вие сте на толкова години. Как изобщо е възможно? – леко се обърка Кийт.

Гордън е на повече от хиляда години, а аз само на сто и шейсет. Това е заради трупането на така нареченото субективно време при множеството колапсарови скокове, които той предприемаше, за да изгради империята си. Гражданите на Елохия бяха щастливи, но без да знаят за нелегалната му търговия с различни други цивилизации и галактики.

- Мислех, че сме сами в тази част на галактиката – някак неловко се изказа Кийт.

- Напълно невярно – прекъсна го Зараг Ту или Джейкъб Уолъс. – Той искаше да поддържа илюзията за изключителност, която работеше в неговите очи. Искаше да побеждава на всяка цена. Искаше да бъде номер едно. Погази всички и всичко. И остана сам със собствената си изключителност. Лабораторията в Девети Квардрант беше създадена тъкмо с негово знание, но тя не се намираше на тази планета, както Гордон лъжеше, а в истинския космически девети квадрант. Гордон не искаше да рискува никой да научи какви ги дробеше. Планът му за господство беше в прекалено ранен стадий. Доста прозаично нали? Но все пак напълно вярно. Гордън не може да има приятели. Поне не истински. Той живее само със себе си и за себе си. Той е пълен егоист. Но трябваше да докара цялата планета до това състояние и да направи толкова големи поразии.

Кийт слушаше мълчаливо. Настина се убеждаваше, че войната не беше започнала заради някакъв си кевларит или пък интероново гориво, нито беше на расова основа, въпреки че гуароните бяха изкуствено генетично създадени хора-гущери. И всичко заради капризите на един човек. Много жалко!

Кийт обаче беше решил да стигне до края.

- Как мога да Ви помогна, Ваше Величество? - запита той.

- Всъщност има нещо, което можеш да направиш – оживи се Зараг Ту. – Аз съм единственият, който разполага с карта, макар и много, много стара за Непознатия квадрант. Гордън не знае за тази моя малка тайна. Той не познава и квадранта. Както и почти никой от тази планета, освен бегълците, които така и не се върнаха.

- Значи аз трябва да го намеря. – попита бързо Кийт.

Чуха се някакви стъпки на стражи, но те бяха все още далеко.

- Ти трябва да се свържеш с Марк и неговите приятели – поверително му каза Уолъс. – Аз съм Гласът, който ги води. След преобразяването ми в тази нова форма на живот, арханайците ме надариха със Сълзата на прозрението. Благодарение на нея аз напътствам и двамата си синове – Нундраг и Киер Зох, а също Марк и неговите приятели. Трябва да откриете Гордон и да му сложите Бронята на Сева. Това ще възстанови баланса или поне така се надявам.

Кийт слушаше най-внимателно.

- Да бъде волята Ви, милорд – отвърна той.

Зараг Ту само му махна, че може да върви.

- Ще задържа стражите далеч от теб, докато напускаш лагера. Все още е твърде рано цялата истина да излиза наяве пред всички. Ето ти тази диадема от ебониант. Сложи я на главата на гроандуса и той ще те слуша. Пеша няма да можеш да прекосиш пустинята.

- Значи трябва да се върна обратно? – запита Кийт.

- Не, върни се у дома, в Убундер. Там все още могат да ти осигурят летателен апарат. Елохия сигурно е вече напълно срината от амбициите на Гордън да покаже, че той винаги е прав.

Кийт се поклони и излезе предпазливо от шатрата. Наоколо пасяха два-три гроандуса. Той се метна със засилка на единия от тях, като почти легна отгоре му. Животното би го разкъсало жив, но подаръкът на вожда го защитаваше и то стана кротко като агне.

Кийт го пришпори. Сега от него зависеше толкова много. Никой от гуароните не тръгна да го преследва, защото никой и не го видя. Те бяха в другата част на лагера, напълно заети с това да хранят своите животни, а също и да играят на играят на любимото си “Оримо”.

Пустинята го погълна. Той се отправи със всички сили към Енсариан. Там беше вярната посока.