ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА: ПОЛИСЪТ

Марк и останалите се събудиха на съвсем ново място. Всичко наоколо беше светло и тихо, почти безплътно – толкова ефирна беше цялата обстановка. Нашите приключенци имаха чувството сякаш са преродени, но в нова, по-добра и далеч по-висша форма. Цялата светлина наоколо беше абсолютно същата като плътната бяла пелерина, която Пол беше видял в сънищата си или каквото там беше. Едва ли би се намерила човешка дума да опише подобно нещо.

Наистина ли преминахме границата между двата свята? – промълви едва-едва Плъха на изумените си до немай-къде спътници, които в този момент дори не бяха напълно способни да осъзнаят какво им говори.

- Момчета, това нещо ще го разкажа един ден на внуците си – изцепи се Дядо Джак в типичния си каубойски стил. – Бас ловя, че няма да ми повярват и дума от това, което виждат очите ми.

След като еуфорията поутихна, Марк даде кратки и точни наставления към групата с цел координиране на действията й. Бяха на ново, съвсем непознато място, където явно властваха други закони на времето и пространството. А това в първата минута звучеше наистина плашещо. Просто нищо от ставащото наоколо не подлежеше на описание.

Повървяха още известно време в плътната пелена от мъгла – никой, разбира се, не можеше да каже колко! – и постепенно започнаха да съзират в далечината едва изплуващите, подобно призрачни руини на отдавна потънал кораб, врати. По тях бяха гравирани сложни символи, но всеки от спътниците смътно се досещаше, че каквото и да ги е издълбало, едва ли го е направило случайно. Но скритият му смисъл все още не бяха способни да проумеят. Само Пол имаше известна смътна представа. В главата му още кънтяха думите на непознатия глас – толкова близък и в същото време толкова далечен.

Групата продължаваше да се приближава в състояние на пълна бойна готовност и всички се стараеха, доколкото бе възможно, да очакват неочакваното. Внезапно Пол, който за пръв път се обаждаше, тихо процеди:

- Момчета, тук нещо не е наред, не забелязвате ли, че наоколо е прекалено тихо, а вратите са леко открехнати?

Макар всички да бяха на ръба на силите си, наостриха слуха си, за да доловят дори и най-слаба вибрация. Напразно! Околната мъртвешка обстановка си оставаше все толкова безучастна и безизразна.

- Заемете позиция – тихо изкомандва Марк.

- Нека изпратим само един да провери – намеси се Плъха, - честно казано това място не ми харесва особено. Притъпява сетивата и не знаеш откъде какво може да ти изскочи.

- Марк нека този някой бъда аз – с тих и решителен глас произнесе Пол, - спомнете си какво каза гласът за мен.

- Няма да пусна най-добрият си снайперист без да съм му осигурил прикритие – възпротиви се Марк. – Ако ще е някой, по-добре да е от заложниците.

- Те вече изиграха своята роля с минното поле. Но тук се касае за неща от съвсем друго естество. Неща, които те не могат да проумеят. Този път смятам, че те ще бъдат безсилни да ни помогнат. – гласът на Золски беше станал просто неузнаваем.

- Противоречиш ли ми, Пол? – леко изнервен го контрира Марк. – Не се знае какво има вътре, това е вярно. Но е вярно, че няма друг в отряда, който да си служи със снайпера като теб. Ако те загубим, който ще ни осигурява прикритие за далечна дистанция.

- Марк – внезапно се обади Дърниам, когото никой не очакваше даже да гъгне, въпреки заслугите му по обезвреждането на онази мина, той си оставаше със статут на заложник, - аз знам защо вратата е леко открехната, а не широко отворена.

Всички се стъписаха. Дори и заложниците. Откъде-накъде това младо момче можеше да е наясно с този ефимерен свят? Едва ли е бил тук преди. Всъщност много от тях се съмняваха, че тук изобщо има някакви признаци на живот, въпреки сложните символи по вратите, а бяха по-склонни да го възприемат като обител на създания, които са извън човешките представи.

- Не с оръжие трябва да влезем вътре, Марк, а с блага дума – очите му светеха с особен блясък и действително оказваха въздействие върху околните. – Досега ние доказахме, че можем да преминем през какви ли не изпитания, за да стигнем дотук, затова вратите са леко открехнати, за да покажат благосклонността на онези зад тях към нашата смелост и всеотдайност, но за да се отворят напълно, трябва да осъзнаем, че крайната цел на нашето пътуване e всъщност истинското му начало.

- Да пукна, ако разбирам за какво говори този… - измънка Плъха, като в погледа му се четеше объркване. – Сигурно не е с всичкия си. Пол…

- Стой мирно – изкомандва Пол.

- Нека го чуем какво има да каже – потвърди и Марк.

- Оставете оръжията и вървете спокойно напред. – продължи Дърниам. - Само така вратите ще се отворят, за да ни приемат. Ние сме на свято място, нека покажем смирение.

- Щом знаеш толкова много, сигурно си наясно какво означават тези символи по вратите? – Замислено го попита Отеца.

- Току-що ви преведох значението им. Написани са на ултраситиански език, който аз владея отлично. – добави спокойно младежът.

Явно беше, че Марк изпитваше известни колебания, както и останалите оцелели до момента, но бавно и постепенно свалиха оръжията. Разбираха инстинктивно, че младежът имаше право. Ако искаха да ги убият, ултраситианците вече щяха да са го сторили. От друга страна всичко наоколо беше толкова чудновато, че човек, попаднал на такова място, можеше да допусне, че тук все пак всичко е възможно.

- Е, добре, води ни ти тогава – гласът на Марк беше станал мек и сякаш безплътен. – А ние – ние ще те следваме.

Оръжията на всички тупнаха на земята в безплътната мъгла. Ръцете, пролели толкова много кръв, включително и невинна, се отпуснаха смирено. Душата – зажадняла за мир – се преклони.

Тогава най-неочаквано вратите заскърцаха и се разтвориха бавно.

“Не бива да губя дните си, опитвайки се да ги удължа. Трябва да използвам времето си.”

Джек Лондон

^^^

- Е? – попита го Гласът. – Това ли очакваше?

- Не съм допускал, че подобно нещо може да се случи! – възкликна Пол.

- Това е така наречената времева линия. Или сцена на непрестанно възпроизвеждане. – повтори Гласът.

- Тоест този сценарий ще се повтаря безкрайно? – попита го Пол, който беше учил достатъчно физика, при това квантова.

- Твоята работа е почти завършена, но само в първата си част. Ти беше в ролята на атрактор.

- А-а-а? Какво? – почти изкрещя Пол.

Марк и останалите бяха способни да чуят гласа вече съвсем ясно. Не им трябваше някой да им обяснява, че за същият този глас им беше говорил Пол, когато беше изчезнал за няколко часа.

- Ти си онзи, около когото системата се върти, тъй като ти определяш степените й на свобода.

- Но как е възможно да се е стигнало дотам? – някак възнегодува Пол.

- Много е просто – отговори гласът. – Освен вродените ти телепатични способности, ти стана важна част от този причинно-следствен цикъл, след като уби Волтариан.

- Моля? – промълви Пол.

- Чу ме правилно. Ти го уби. – повтори с леко назидателен тон гласът.

- Кой е той? – намеси се й Марк.

Гласът се направи, че не го чува. Но тази тишина беше направо ледена.

- Ултра Сити не е това, което Ви е казал Джейкъб Уолъс. Както и Вие сами виждате, а зона на особена аномалия във времепространството. Съгласно антропният принцип, трябва да има наблюдатели. Арханайците се рееха високо в небето. Бяха най-удобни за това. Проблемът е, че вие вече избихте доста от тях. При това умишлено. За което, между другото, нямате никакво оправдание!

- Искаш да кажеш, че ние сме внесли целият този дисбаланс просто като сме отстреляли няколко нищо и никакви пилета, които за малко щяха да ни убият – едва не изкрещя плъха. – На какво прилича това? Този глас, ако ще да е свише, сякаш се подиграва с нас май!

Марк се замисли. И за първи път изобщо отказа да вземе каквото и да било участие в спора.

- Твърде очевидно е, че съществува по-висш порядък от материалният свят, в който в момента се намираме – продължи Гласът. – Преминахте повече от половината планета, избихте сума ти гадини, вътрешно го усещате дори, а продължавате да го отричате. Чудя се дали не трябва да ви съжалявам. Но все пак. – тук гласът стана сериозен. – Все пак, ще се опитам да ви помогна, както го правех и досега. Работата Ви още не е приключила и скоро няма да приключи.

- Говориш ни за някакви паралелни светове – осмели се да запита Дядо Джак. – Дори каубой като мен знае, че физиците са го доказали преди векове. Можем дори да осъществяваме колапсарови скокове. Да изкривяваме пространството. Но до тези глезотии имат достъп само хората от висшето командване. Ние сме просто пионки и пушечно месо. Нищо повече!

- Очевидно е, че нищо не знаеш. Очеизвадно е дори – произнесе гласът с някак зле прикрито напрежение. – Можехте да загинете стотици пъти. Можехте дори никога да не се измъкнете от онази времепространствена аномалия, доста напомняща на черна дупка, но крайно различна от нея. А продължавате да повтаряте същата грешка отново и отново. Защо?

Дърниам, които ги беше довел дотук, и беше разчел надписите на вратата също мълчеше. Чувстваше, че гласът имаше право. Не беше така, както си го представяха. Тъкмо напротив.

- Е, кажи ни, - поде Марк – щом ти си Висшият разум, и ние стигнахме до Ултра Сити, за да разберем, че никога не го е имало, щом изпълнявахме волно или неволно всичките ти заръки по пътя си, кажи ни поне къде е Джейкъб Уолъс или поне това, което е останало от него?

- Е, това вече не мога да Ви кажа – открито се заинати гласът. – Сами ще трябва да го намерите и тогава сами ще разберете цялата истина за това какво всъщност се случва около Вас и къде сте в момента. Досега разбрахте само половината. Превръзката все още стои на другото Ви око и ви пречи да видите цялата картинка.

- Май е време да си ходим у дома – някак неуверено се обади Сам Уолъс. - Очевидно е, че тук няма да получим никаква друга помощ.

- Мисля, че вече получихме. А Ултра Сити все пак съществува, но не в материалния смисъл. – изказа се съвсем уверено Марк. – А когато намерим Джейкъб, ако го намерим, всичко ще си дойде на мястото и пъзелът ще се нареди.

- Именно – съгласи се гласът и повече нищо не каза.

Цялата обстановка около тях не можеше да бъде сравнена с нищо, което бяха виждали по-рано. Беше абсолютно нематериална. Все едно бяха в нищото. Но този път това изобщо не можеше да се нарече “нищо”. Те, очевидно бяха минали в следващото интелектуално ниво, и възприемаха околната среда по различен начин. Тоест тя все повече се материализираше, но оставаше и нематериална в същото време. Беше доста трудно да се опише! Може би вече бяха съвсем нови хора, а може би не! Кой знае времето щеше да го покаже!