Денят се прибираше. Сноп слънчеви лъчи се отразяваше в падналите по земята листа и чакаше залезът да го прибере. Звездите срамежливо се показваха, сякаш да огледат преди да се стане тъмно. Това бе времето, в което есента рисуваше. Оцветяваше листата в различни цветове. И след това ги пускаше да радват хората. Марияна и Емил се разхождаха. Те вървяха по тротоара до главната улица. Минаваха покрай украсени витрини на магазини. Разглеждаха мълчаливо. Не говореха. Срещаха хора по пътя си. Някои ги поздравяваха. Други бяха непознати. Влязоха в парка. Лампите осветяваха алеите. Лек ветрец повдигаше падналите листа и помагаше на другите, които все още бяха по дърветата да слязат на земята. Нямаше много хора. Есента носеше хлад, но и тишина. Небето бе осеяно със звезди. Вятърът изведнъж спря. Пейките бяха изпратили своите гости и се приготвяха за сън. Чуваше се само шум от движещите се наблизо автомобили. Шум, на който всички бяха свикнали и никой не му обръщаше внимание.
- Обичам те! - каза Емил.
Марияна стисна ръката му. Те вървяха през цялото време хванати за ръце. Искаше да му отговори, но се почувства така, сякаш мъжът я бе прегърнал силно. Тя очакваше тези думи всеки миг. Знаеше, че Емил я обича. Знаеше, че той не бе по говоренето, още повече, ако ставаше въпрос за чувства. И всичко, което изрича, колкото и с малко думи да е, то е от сърцето му.
- Не чух! - каза тя. - Какво каза?
Емил се огледа. Очакваше отнякъде да чуе шум, който да го изведе от ситуацията. Нямаше. Бе толкова тихо, че се чуваха дори мислите му.
- Обичам те! - каза Емил.
Марияна спря. Обърна се към своя любим. Повдигна се на пръсти. Целуна го по устните. Пое дълбоко въздух. Издиша и каза:
- Знаеш ли? Чаках толкова много да го чуя отново от теб. Аз ти вярвам. Знам чувствата ти към мен. Но ми е хубаво да слушам мили думи.
- То, на вас жените дай само да говорят. Има ли нужда или няма, не ги бърка. Трябва да приказват.
- Не е точно така - каза Марияна. - От разговор до разговор има голяма разлика. Аз копнея за мили думи. И то не от някой друг, а от теб.
Няколко листа паднаха пред двамата влюбени. Сякаш отвориха следваща страница от книга, която четяха. Емил протегна ръете си към Марияна и вдигна яката на якето й.
- Ти знаеш, че съм влюбен в теб - каза той. - Няма и миг, в който да не мисля за очите ти, за всичко, което си ти. И го правя несъзнателно.
- Това е любовта! - каза Марияна.
- Може ли такова красиво чувство да се размива с празни приказки, колкото да не мълчим?
Жената отново целуна любимия мъж.
- Сега е тихо. Чувал съм, че щастието обича тишината. Виждаш ли, че и вятърът спря? И вече и коли не се чуват. Слънцето е залязло. И многото хора вече са по домовете си. Това е време, в което може да се чуят най-нежните думи. Такива, които и вкъщи трудно се изричат. Там при битовизмите.
- Обичам те! - каза Марияна.
Двамата влюбени се прегърнаха. Видяха ги само звездите. И падналите листа. Онези, по които бе рисувала есента. Картини за очите. Думи за сърцето.
Време за нежност.

Явор Перфанов
26.11.2022 г.
Г. Оряховица