Времето... Временно...

            „Бързо, че закъснявам”… „Айде стига се мота, по-бързо де”… и всякакви подобни напъни да надбягаш времето. Къде отиваш, човеко? Нима си мислиш, че си по-велик и по-силен от онова, дето съществува още преди да има едноклетъчни? Спри се и се осъзнай! От къде идваш? Къде отиваш? Защо си тук? Ама ти тук ли си изобщо? Я си чукни главата в стена и се замисли малко…

           Всеки бърза нанякъде - тича за работа, за училище, за курсове… Ааа! Спрете се! Като се замислите - да ви остава време да живеете? Едва ли... Все нанякъде. Човеко, та ти нямаш време дори за себе си…

            Не разбирам, а и отказвам да разбера. Как може никой да не забелязва света около него, а си живее сам в една малка сферичка и си мисли, че извън нея е черна дупка... край... свърши. Е, да, ама не! Има цял един свят с цяла вселена, която чака да разбереш за нея! Но ти си твърде зает за да и отделиш дори секунда внимание. Жалко си, човеченце!

            Ооо... Извини ме, забравих малките ти почивчици, които уплътняваш във вършене на работа, която до момента не си успял да отметнеш от дългия списък със задачи. Някога да си виждал красотата на изгрева или обаянието на залеза? Да си помирисвал настъпващата пролет или да си обръщал внимание на пленителната жълта есен? Кажи, човеко! Не мълчи! Понякога се чувствам странно сред подобни индивиди.

           Странно е - не защото те бързат и пилеят живота си, ами защото изкарват другите виновни за техните несполуки и грешки. И какво ще постигнат с това? Най-много да натоварват малкото останали истински Хора на тази болна (от нас) планета. А ти какво мислиш? Имаш ли изобщо някакво мнение или трябва да чуеш някой друг, за да повториш думите му? Обезличи ли се? Смешен си!

            Човеко, спри се! Живей, мамка му! Не мисли, че, като бързаш, ще стигнеш пръв до уж небесния рай. Място там има, стига да си го заслужил. Спри насред улицата, поеми дълбоко въздух, усмихни се и забави крачка. Пък, току виж си забелязал света.