Вълнения ме подкосяват приливно. И ме подтикват да се изчервя... Красотата на идеите ти ме подчинява и... замирам. Стихнала. Събрана в ъгълчетата на устните ти. И в бенката ти под лявото око. Моята.

Няма да се заклевам повече в безчувстване. Пречи ми задавената чувственост... А мислех си, че мога да се скрия. От себе си най-вече... Провал бе всеки опит да се напусна.

Тъгата ражда най-високите моменти на прозрения... Аз търсех да приспивам паметта си. Дори и онзи праг на болката безпомощно окапа в безвремие. Ще се сгуша без сила в завивките на недоизживяната обич. В музата на най-чаровните си страхове...

Погали ме с онази усмивка, която обещава бъдеще. Не за нас двамата, а за...

Изтупай прахта от телцето на надеждностите. С целофан ще покрия онези безбрежности на молитвите си, преплетени с облачни съновидения... Свята ми е всяка обич, целунала сърцето в миг на отливно предаване. Ще я приютя в ресниците. За да се  вижда с всеки поглед боязливото ми вричане... по-жадно всеки изминал път.

Искам да вярвам, че изконно тъжната песен на цигулките някога ще познае и щастлива съдба... да вярвам в заровените зрънца нежност под възглавницата ми. И че те ще вплетат ръката си в моята. Плахо. Като при всеки първи път.

Копненията ми придобиха сатенено усещане. Жадувам те. И теб. И всеки питомен призрак на нощите ми... тръгнал си без резервен план за връщане... Само се обръщаш за кратко. Понякога. С носталгия тиха, потулена може би. Гмуркаш се жадно в сладката страст на спомените... Уви! Само спомени... и аз го правя. Твърде често и скришно дори. Защото там няма страх от разминаване. А свеж дъх от очертани със пръсти мечтани светове. Не ми е жал, че ги погребахме... там в средата на крехките стенания. Среднощно откраднати. Някога наши...

Сега само мои. Морно приспани. И чакащи. Да ги повикам в някоя слънчева утрин. И да ги пусна по вятъра. С готовност за осъзнато обричане. И руменина по страните ми... Като предчувствие. За настъпващ следващ път...