Jan 27, 2008, 5:50 PM

Всеки първи, изминал и следващ път

  Prose » Others
1.5K 0 3
1 min reading

Вълнения ме подкосяват приливно. И ме подтикват да се изчервя... Красотата на идеите ти ме подчинява и... замирам. Стихнала. Събрана в ъгълчетата на устните ти. И в бенката ти под лявото око. Моята.

Няма да се заклевам повече в безчувстване. Пречи ми задавената чувственост... А мислех си, че мога да се скрия. От себе си най-вече... Провал бе всеки опит да се напусна.

Тъгата ражда най-високите моменти на прозрения... Аз търсех да приспивам паметта си. Дори и онзи праг на болката безпомощно окапа в безвремие. Ще се сгуша без сила в завивките на недоизживяната обич. В музата на най-чаровните си страхове...

Погали ме с онази усмивка, която обещава бъдеще. Не за нас двамата, а за...

Изтупай прахта от телцето на надеждностите. С целофан ще покрия онези безбрежности на молитвите си, преплетени с облачни съновидения... Свята ми е всяка обич, целунала сърцето в миг на отливно предаване. Ще я приютя в ресниците. За да се  вижда с всеки поглед боязливото ми вричане... по-жадно всеки изминал път.

Искам да вярвам, че изконно тъжната песен на цигулките някога ще познае и щастлива съдба... да вярвам в заровените зрънца нежност под възглавницата ми. И че те ще вплетат ръката си в моята. Плахо. Като при всеки първи път.

Копненията ми придобиха сатенено усещане. Жадувам те. И теб. И всеки питомен призрак на нощите ми... тръгнал си без резервен план за връщане... Само се обръщаш за кратко. Понякога. С носталгия тиха, потулена може би. Гмуркаш се жадно в сладката страст на спомените... Уви! Само спомени... и аз го правя. Твърде често и скришно дори. Защото там няма страх от разминаване. А свеж дъх от очертани със пръсти мечтани светове. Не ми е жал, че ги погребахме... там в средата на крехките стенания. Среднощно откраднати. Някога наши...

Сега само мои. Морно приспани. И чакащи. Да ги повикам в някоя слънчева утрин. И да ги пусна по вятъра. С готовност за осъзнато обричане. И руменина по страните ми... Като предчувствие. За настъпващ следващ път...

 

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Ралица Стоева All rights reserved.

Comments

Comments

  • "Искам да вярвам, че изконно тъжната песен на цигулките някога ще познае и щастлива съдба... да вярвам в заровените зрънца нежност под възглавницата ми. "

    Страхотно!Оставяш ме без думи,както обикновено.С риск да се повторя...ще се повторя,ти си истинско вдъхновение.
  • Вятърът не е посока - посоката е сърцето. Спомените учат или мечтаят. Слънцето е отражението на очите-прогледналите. Осъзнаването е обричане.
    Браво!
    Харесвам изказа ти!
  • Това сие жива поезия в...проза. Браво!!! Умно!

Editor's choice

Питаш ме коя съм? 🇧🇬

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Иисуса 🇧🇬

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Любовен случай 🇧🇬

latinka

Строителният работник със специалност плочкаджия Ангел Ангелов Ангелов, наричан Ангел Чушката се влю...

Гастрит на нервна почва 🇧🇬

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Забрадката на Йозге 🇧🇬

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

За хората и крушите 🇧🇬

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...