27.01.2008 г., 17:50

Всеки първи, изминал и следващ път

1.5K 0 3
1 мин за четене

Вълнения ме подкосяват приливно. И ме подтикват да се изчервя... Красотата на идеите ти ме подчинява и... замирам. Стихнала. Събрана в ъгълчетата на устните ти. И в бенката ти под лявото око. Моята.

Няма да се заклевам повече в безчувстване. Пречи ми задавената чувственост... А мислех си, че мога да се скрия. От себе си най-вече... Провал бе всеки опит да се напусна.

Тъгата ражда най-високите моменти на прозрения... Аз търсех да приспивам паметта си. Дори и онзи праг на болката безпомощно окапа в безвремие. Ще се сгуша без сила в завивките на недоизживяната обич. В музата на най-чаровните си страхове...

Погали ме с онази усмивка, която обещава бъдеще. Не за нас двамата, а за...

Изтупай прахта от телцето на надеждностите. С целофан ще покрия онези безбрежности на молитвите си, преплетени с облачни съновидения... Свята ми е всяка обич, целунала сърцето в миг на отливно предаване. Ще я приютя в ресниците. За да се  вижда с всеки поглед боязливото ми вричане... по-жадно всеки изминал път.

Искам да вярвам, че изконно тъжната песен на цигулките някога ще познае и щастлива съдба... да вярвам в заровените зрънца нежност под възглавницата ми. И че те ще вплетат ръката си в моята. Плахо. Като при всеки първи път.

Копненията ми придобиха сатенено усещане. Жадувам те. И теб. И всеки питомен призрак на нощите ми... тръгнал си без резервен план за връщане... Само се обръщаш за кратко. Понякога. С носталгия тиха, потулена може би. Гмуркаш се жадно в сладката страст на спомените... Уви! Само спомени... и аз го правя. Твърде често и скришно дори. Защото там няма страх от разминаване. А свеж дъх от очертани със пръсти мечтани светове. Не ми е жал, че ги погребахме... там в средата на крехките стенания. Среднощно откраднати. Някога наши...

Сега само мои. Морно приспани. И чакащи. Да ги повикам в някоя слънчева утрин. И да ги пусна по вятъра. С готовност за осъзнато обричане. И руменина по страните ми... Като предчувствие. За настъпващ следващ път...

 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Ралица Стоева Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • "Искам да вярвам, че изконно тъжната песен на цигулките някога ще познае и щастлива съдба... да вярвам в заровените зрънца нежност под възглавницата ми. "

    Страхотно!Оставяш ме без думи,както обикновено.С риск да се повторя...ще се повторя,ти си истинско вдъхновение.
  • Вятърът не е посока - посоката е сърцето. Спомените учат или мечтаят. Слънцето е отражението на очите-прогледналите. Осъзнаването е обричане.
    Браво!
    Харесвам изказа ти!
  • Това сие жива поезия в...проза. Браво!!! Умно!

Избор на редактора

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Хрумна й на шапката

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Любовен случай

latinka

Строителният работник със специалност плочкаджия Ангел Ангелов Ангелов, наричан Ангел Чушката се влю...

Иисуса

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...