Болката прекалено много си личи и прозира през пръстите, по лицата и по очите на хората, които крачат из самотните улици и няма кой да ги прибере, няма кой да ги сгъне и утеши, да зашие раните им, защото кръчмите отдавна са препълнени с техните приятели, а очакванията им за Деня – отлетели в топлите страни.

Болката прекалено много си личи, дотолкова си личи, че е изписана по лицето на всеки от Минувачите по „Алабин” и е трудно да повярваш, че средновековието някога е било истина... Те са като палачи на собствените си мечти.

Палачи на собствените си мечти.

...

Ще стана писател,
Ще се храня от думите.
Никога няма да гладувам.
Толкова.
От Толкова до Толкова.

...

Тръгнем ли да говорим за Тишината, думите не ни стигат и аз и ти и аз и ти се превръщат в думи без смисъл.
Аз и ти се превръщат в думи без смисъл.
Аз и ти се превръщаме в безсмислени думи.
Кога изобщо сме имали смисъл?!

...

Какво от това, че баща ми не ме обича?
Какво от това, че майка ми не ме обича?
Какво от това,
Какво от всичко,
Какво от каквото и да е било?

Вече
Нищо
Няма
Значение.


...

Престъпвам Прага на Забраненото.
Знам, че е Забранено и затова ми харесва да го престъпвам.

...

Моето Сърце е Дом.
Дом за Всички.
Но Дом най-вече за Трима.
Когато казвам Всички,
Имам предвид Всичките Трима:
Аз,
Мама
И
Татко.
Всички в Дома Ми.

...

Емигрираме в Тишината.
Емигрираме в Мълчанието.
Защото думите ни мигрираха в Нищото.

...

Понякога се превръщаме в жертви на Самите Себе Си.
Тогава няма кой да ни спаси.
Няма кой да ни спре...
...И сами трябва да поставим точките в изреченията преди да е станало твърде късно.

...

Не обичам Набързо Казаното.
Не обичам Необмисленото и Наведнъж Изплютото.
В този град Думите отдавна са загубили значението си.

...

Всичко в Дома Ми е толкова мъртво.
Всички в Дома Ми са толкова мъртви.
Всички в Дома Ми.
Всички.

Ела ми на гости друг път.
...

Не мога да зашия устата си, когато ми е изкрещяно да говоря и не мога да бъда истински, когато съм свит на кълбо от волята на тези около мен, защото това е инстинкт, да съм искрен е просто инстинктът ми за съхранение на Всичко около мен, ако не беше този инстинкт, досега всичко да е
Рухнало,
Да
Се
Е
Разпаднало
На
Малки
Трошички
Като
Семейството
Ми,
Което
Никога
Не
Съм
Имал...,
И
Какво
От
Това,
Какво
От
Всичко,
Какво
От
Каквото
И
Да
Е
Било,
Какво
От
Мен,
Какво
От вас,
Какво
Ще
Ми
Даде
Самотата,
Какво
Ще
Ми
Даде
Отчаянието,
Какво
Ще
Ми
Даде
Тишината,
Какво
От
Това
Голямо
Нищо,
Което
Съм
Аз...?


Можеш спокойно да умреш,














Благодаря.