Всичко е добре, когато завърши добре
Събудих се бодра и с празнично настроение. Помъчих се да си спомня съня, който ми донесе тази енергия, но после се отказах. Стъкнах се като за представление и се спуснах по асансьора. На входа комшията от горния етаж ми направи комплимент, че приличам на ученичка. Това ми вдъхна още "кураж" и с възможно най-лъчезарната усмивка му благодарих и пожелах успешен ден. С пъргави движения прекосих пространството между блоковете и се отправих към павилиона, където всяка сутрин млекарят носеше бутилки краве мляко. Трябваше да свърша куп домакински задължения, на обед очаквах приятели, идваха на фестивала на Парцалев и съответно щяха да ми гостуват. В тефтера ми бе отбелязано и дело в съда за 14.30 часа. Предстоящият ремонт на жилището се отлагаше за неопределено време. Майсторът ми паднал от една стълба и сега трябваше да мине натъртването. За вечерта не кроях планове. Имаше няколко варианта за развлечения, този път не планирах любимото ми занимание пред компютъра.
Да, ама не. Ето че пак сме с него, най-верния, незаменимия... Една не дотам дребна случка обърка всичко с краката нагоре. Баба ми казваше „То докато не се развали, не може да се оправи” Малко преди обед, когато вече се възхищавах на кулинарните си умения и организираността си, малкото зъбато остро ножче се заби в пръста ми с такава сила, че връхчето му се показа от другата страна. Такъв ужас съм виждала по филмите, аз сама си направих грозна прободна рана. Червените струйки кръв багреха дланта и горната част на ръката ми. Напоените с риванол памук и марли моментално се превръщаха от бели в алено червени... Толкова се бях панирала, че в първия момент нямах на идея как да постъпя, докато не погледнах през прозореца паркираната пред входа кола. - О, Боже, ами качвай се и тръгвай...
Ортопедът и медицинската сестра си чуруликаха весело, когато се появих пред отворената врата. Последва упойка, дренаж, ваксина против тетанус и предписан антибиотик. В четвъртък на превръзка...
Отново колата и посока към дома. Мобилният звънеше в чантата ми, но държах кормилото и внимавах отново да не ми се случи случка. Пред входа гостите ме чакаха и се чудеха накъде да поемат... С обинтована ръка и навирен пръст ги прегърнах и тримата влязохме в любимото ми хладно жилище.
Приятелката ми спретна масата и седнахме заедно след толкова години. Разказах им за подготовката и внезапното нараняване, а те весело поеха „отговорността„ за злополуката. Имахме много да си кажем, а времето летеше със скоростта на светлината. Колкото, толкова... Тръгнаха с уговорката разстоянието да не бъде пречка за срещите ни, а аз потеглих към съдебната зала. Такъв е животът, забързан и динамичен, жизнерадостен и весел, понякога тъжен и безрадостен, но винаги мил и единствен.
Хубаво започна днешният ми ден и успешно завърши. Е, не отидох на партито с приятели, но имаше радостни емоции, имаше болка, имаше и страх, написах и разказ, не скучах нито секунда и най-важното, че всичко е добре, когато завърши добре...
© Димка Първанова All rights reserved.
