Спомням си, когато го видях за първи път. Беше в началото на учебната година. От съвсем скоро бях започнал да си позволявам да се заглеждам по разни мъже. Дори за секунда не ми минаваше през ума да загледам жена. Реших, че е нещо, което ми е забранено и недостъпно и че човек като мен е загубил способност да бъде с водеща роля в романтични взаимоотношения, още по-малко, ако е с жена. Забелязах го още първия път. Беше много чаровен, с много лъчезарно излъчване, с красиво лице и висок. Високите мъже ми бяха приоритет, бях решил, че щом висок човек ми е причинил нещо, което да ме изкриви дотолкова, висок човек може и да ме спаси. Мислих го за хетеросексуален, дори предположих, че има хомофобски наклонности. Беше твърде красив, според мен, за да не отрази многото женско внимание, което вероятно получава. Затова избягвах да го гледам продължително, за да не забележи, че го заглеждам. Беше толкова красив, исках поне да не изпитва неприязън към мен. Не изпитвах желание да се запознаваме, не исках да си разваля удоволствието от това да го гледам тайно, когато минавам покрай него.
                След няколко месеца моя съученичка ми каза, че се носят слухове, че една вечер го видели да се целува пред блока с момче. Тя не знаеше със сигурност  дали е вярно, а аз – още по-малко, но от тогава започнах да си се представям с него. Представях си ни седнали на прословутия мотор, по който човъркаше всеки ден отвън, представях си как ме целува нежно и внимателно, а аз не знам какво да правя, понеже никой досега не ме е целувал, той усеща това и ми казва съвсем тихо „Всичко ще бъде наред.” Толкова много исках някой да ми каже, през всичките тези години, в които ме насилваха, че всичко ще бъде наред. Не защото наистина щеше да бъде наред, осъзнавам, че едва ли някога ще е така, а за да знам, че има някой, който ми съчувства, който ме разбира или поне се опитва да ме разбере и който иска, въпреки всичко това, което ми се е случило, иска да направи така, че около мен да се случват нормални неща и да изпитвам нормални чувства. Не вярвах, че някой би жертвал от времето и емоциите си, за да бъде с човек, който е по някакъв начин повреден, и за да изпита нещо нормално, са му необходими много повече усилия и предразполагане, отколкото на другите хора.
                Когато се запознах с него, не можех да кажа нито дума. Това не беше ново за мен и досега често ми е трудно да комуникирам с непознати хора. Не помня дори дали съм успял да си кажа името както трябва, нито дали той каза нещо по-специално. Бях вцепенен и ужасен, чудейки се какво мисли за мен. Чудех се дали ще е от онези хора, които те имат за задръстеняк, смеят ти се зад гърба за това колко си смотан, необщителен, непривлекателен, или пък ще бъде от онези хора, положително настроени към другите, държащи се с необходимото уважение. Знаех, че ми личи колко много го харесвам, бях убеден, че ще го отблъсна и се опитвах да запаметя, колкото се може повече от лицето му, защото бях сигурен, че след като станат ясни симпатиите ми към него, той ще направи всичко възможно да не се засичаме повече, за да нямам възможност да се заглеждам по него.
                Първия път, когато се смях пред него, не усетих как стана. Не се смея пред всеки, все още. А тогава още по-малко. Не разбрах как съм забравил, че до мен има сравнително нов за мен човек, пред който би трябвало да не мога да се отпусна. И той се смееше. И тогава разбрах, че може би не е от онези хора, които ми се присмиват зад гърба, че може би не ме има за жалък, смешен, глупав, че може би дори чувството ни за хумор не е толкова различно. Не ми минаваше през ума, че може би и той ме харесва. А и не държах на това. Бях запазил положителните си емоции спрямо него, не го бях ужасил, той не се беше държал по начин, който не ми харесва, можех да продължа да си представям, каквото поискам с него и да се чувствам щастлив, докато го правя.
                Първия път, когато бях сам с него, беше сред безброй много други хора наоколо, на обществено място, за което бях безумно благодарен, защото ако нямаше никой около  нас, щях да получа пристъп на паника. Така можех да си позволя да не го гледам право в очите и да говоря за нещо, което се случва наоколо, за да не стоя пред него в неловко мълчание. И отново не усетих как сме започнали да се смеем заедно и че съм забравил да се притеснявам и да се тревожа.
                Не беше лигав и сантиментален. Не се мъчеше да ме впечатли със сладки приказки. Не пускаше двусмислени намеци. Не говореше за евентуално „нас”. И бях щастлив, че всичко е от ясно по-ясно и няма нужда да гадая има ли нещо към мен, или това е чисто приятелско отношение. Наслаждавах се на това, че прекарвам малко време с него и бях доволен. Тогава той ми каза, че явно и двамата мислим за едно и също нещо, и няма какво да увъртаме, че той иска да пробва с мен, но не може да ми обещае какво ще стане в бъдеще, и всичко зависи от мен и от това, доколко ми се рискува да започна връзка на 17 години, която може да завърши с разочарование. Бях прекалено шокиран, за да му кажа, че може и да съм си мечтал за подобно нещо, но и в най-смелите си мечти не съм го очаквал. Изобщо не можах да му отговоря, а и той ми даде време да си помисля. Разбира се, че не спах нощта след това. Представях си само най-лошите сценарии за развитие между нас, за които можех да се сетя (но всъщност дори и през ум не ми минаваше за един от възможните сценарии, които доста хора биха определили като лош и който всъщност ми се наложи да преживея). Не исках да бъда изоставен, пренебрегнат, неразбран, нежелан, не исках да се разочаровам от него, нито той от мен. Не познавах някой, започнал връзка на 17 години, която да е продължила дълго. Напук на огромното ми желание да се опитам да бъда с него и да чувствам към него по нормален начин, клонях към това да му кажа, че не мога да рискувам и не знам дали ще преживея един негативен край между нас.
                И досега не съм му отговорил. Не и в прав текст. На другия ден отидох у тях уж за да говорим и докато ми обясняваше нещо съвсем странично, ме облегна на една стена и започна да ме целува. Не мисля, че бях изпитвал нещо по-хубаво до този момент. Не мислих, че някой да е нежен към теб е нещо чак толкова прекрасно. Не исках изобщо да спира и спря въобще да  ме интересува дали ще ме зареже след седмица, месец, след пет, десет, двадесет години, или никога. Не исках да разсъждавам, за никого, за нищо, исках само да ме целува, да се допирам в него, да ме докосва…
                Докосването прерасна в секс след няколко дни. Не очаквах нищо особено. Знаех, че представите ми за секса са изкривени, заради това, което ми се беше случвало. Знаех, че не мога да му се наслаждавам като другите хора. Бях пробвал веднъж с друг (не връзка, само секс) и беше нещо, което предпочитах да забравя. Реших се да правя секс, защото знаех, че не мога да имам връзка без интимности и се надявах, че просто ще успея да се изключа и да не обръщам голямо внимание на това, което се случва, както безуспешно се опитвах да направя няколко години с този, който ме насилваше. Не се изключих. Не можех и не исках. Въпреки първоначалната болка, това беше нещо много по-интимно от целувката, степента, в която се сливахме с него, беше много по-голяма, не бях си представял, че някой може да бъде толкова внимателен, че може да е бавно, че може другият да се интересува как се чувстваш и ти, докато го правиш. Най-вече не бях си представял, че когато изпитваш нещо към човека, с който го правиш, нещата придобиват съвсем други краски, не става въпрос само за влизане и излизане, за свършване и физическо удоволствие, беше въпрос да усетиш другия, удоволствието беше много повече емоционално и не те караше да се чувстваш използван и слаб, а желан и обичан. Тогава започнах да правя сравнения наум за това, което ставаше в момента, и за това, което бяха правили с мен преди. Сега започнах да разбирам още по-добре колко унизително, ограбващо, убиващо е някой да те насили, как ти отнема цялата същност и достойнство, как те кара да се чувстваш като изтривалка, докато всъщност би трябвало и има човек, който може да те накара да искаш още, а не да се молиш на някого да спре. Не издържах на тези мисли и когато сексът приключи, започнах да плача. Без да мога да спра, без да мога да го контролирам, без да мога да говоря. Плачех за това, което бях осъзнал, но и защото бях убеден, че това ми поведение ще стресира другия и набързо ще го откаже да се занимава с един девет години по-малък пикльо, който се държи съвсем детински. Не исках да го поглеждам. Той явно първо се шокира, а после няколко пъти попита какво става, има ли нещо, какво да направи. Не можах нито да вдигна поглед, нито да му отговоря на някой от тези въпроси. Само продължавах да плача. Тогава той ме прегърна и съвсем тихо ми каза на ухото „Всичко ще бъде наред.” От този момент започнах да го обичам и не съм спрял до днес.
                Дали всичко беше наред – не. Дали той беше най-доброто спасение за мен – едва ли. Дали се оказа толкова прекрасен, както в началото – не, а и не би могло, аз го идеализирах тогава. Дали си заслужаваше да изтърпя пристъпите му на гняв, ревност, мнителност, забраните, желанието за свръх контрол? Ударите? Сигурно трябва да отговоря с не, особено на последния въпрос. Сигурно трябва да осъзная, че той също е причинил повече проблеми, отколкото е разрешил и че до голяма степен погазва някои мои основни, човешки права. Сигурно трябва. Но едва ли някога ще стане. Защото и след пет години, когато ме прегърне, все още имам чувството, че все някога всичко ще бъде наред.