Всъщност, не знам много... относно писането....

     Когато друго не остава!
     Фалшиво прозорците усмихват се...
     В пресъхналия поглед капят струните.
     Повтарят се глупаво сезоните.
     С тях окапват първите коси.
     И тъй, забравен, паркът онемява...
     Разтапят се изсъхналите клони.
     И песента на птиците, подгонено-
     понася се излъгано ранена.

     А пейката прогизнала в мълчание.
     В захвърления гроб на световете.
     И катерицата, която събира храна
     с някакво безцелно желание...
     Когато разтапят се в отчаянието ледовете!

     И хората си тръгват пак наведени.
     Че ходенето по замята изхаби ги, може би?
     И те обръщат се назад понякога...

     Момичето самотно по алеята препускаше...
     Забравено от всички обещания!

     И тук отново пак по тези улици!
     Под робската кeсия на отровите...