Ивана се събуди в лошо настроение. В ушите й още кънтяха снощните думи на майка й. Скандалът се разнесе в цялата къща, дори отвъд пределите на имението. Не беше първият, нямаше и да е последният. Но този беше като изригване на вулкан. За своите осемнадесет години Ивана не показваше нужната зрялост, която родителите й очакваха от нея. Връзката й с тях се беше скъсала някъде по пътя между детските години и бурното й и непокорно тийнейджърство. Може би охолството, което бяха му подсигурили, даваше увереност на младото момиче, че щастието се крие в парите. Никога не бе помисляла, че един ден може да загуби своето щастие или пък да го открие в малките неща.

  - Излизам! - Ивана слезе в трапезарията и подмина майка си без дори да я погледне.

- Къде си тръгнала, Ивана? Разговорът ни от снощи не е приключил!

- Ти на това разговор ли му казваш? Моля те, спести ми поредната тирада Хайде да не си разваляме деня...

- Не ми говори така, момиченце! Къде отиваш? Пак ли с онова момче? - викаше по нея отчаяната майка

- Казах ти - излизам! И онова момче си има име - Теодор, ако си забравила!

Ивана блъсна яростно вратата зад гърба си и без да погледне назад, се устреми по дългата алея към главния вход. А там, зад тежките железни порти, с надменна усмивка, я очакваше високо момче, облечено в черни кожени дрехи. Теодор беше седнал на тежкия си мотор, леко подпрял се с единия крак на близкия бордюр. Ивана се хвърли нетърпеливо на врата му, целуна го страстно и с бързо движение се метна зад него на мотора. Приятелят й потегли с мръсна газ, а прахта зад него скри имението в огледалото за обратно виждане.

                                         * * *

- И днес няма да ядем месо! - Милена смяташе и пресмяташе последните останали пари в портмонето си.

- Ето, како, и от мен още пет лева! - малкият Мони извади от джоба си грижливо сгънатата банкнота и я подаде на сестра си.

 - Мони, недей така! Това са ти паричките за почерпката в училище! - изненадано Милена гледаше в ръцете на малкото си братче.

- Няма нищо Може и да не ходя, не е толкова важно. Вземи ги и купи поне пиле. Така ми се е дояло пилешка супичка - усмихна се блажено и се потупа по корема.

Милена беше последна година в гимназията. Беше отличничката на випуска. Предстоеше й бал, кандидатстване в университет, приятни емоции. Но вместо прекрасните изживявания на младо момиче, на Милена от рано й се наложи да се бори с озъбения срещу лицето й свят. Бореше се с все сили, с усмивка и добро сърце. Останали без майчина обич и грижа, на отговорността на потънал в дългове и самосъжаление баща, Милена и Симеон разчитаха единствено един на друг. През деня момичето ходеше на училище и старателно учеше уроците си, а вечер работеше в кухнята не неголям ресторант в квартала. Понякога се случваше да взима двойни смени, за да може да подсигури прехраната вкъщи. На баща им не разчиташе. Освен да пропилява с спечеленото, друго не умееше. Постоянните му залози в казиното и вечни загуби бяха на път да оставят двете деца на улицата. Милена знаеше, че сега тя беше и майка, и баща за своето братче, което подкрепяше и обичаш повече от всичко. Доброто сърце на момичето не можеше да търпи чуждото страдание и помагаше на всеки, с каквото може. Мечтата й да стане лекар я крепеше и спасяваше от лошия свят, в който растеше. Мечтаеше да спасява животи и да лекува коварната болест, отнела й най -свидното - тяхната майка.

- Ще отида до пазара набързо, до месаря за пилешко, а като се върна ще ти помогна с домашните - усмихна се топло на малкото момче и с много нежност го погали по главата.

- Вземи си чадър, како, че може би ще вали!

Прогнозата се сбъдна. Минути след като Милена излезе от скромния си дом, се изля силен пороен дъжд. Хората по улиците панически се разбягаха и скриха кой, където намери. Капките дъжд образуваха големи балончета в локвите, а силата на дъжда създаваше гъста и непрогледна водна завеса. Милена се затича в търсене на убежище.  За зла участ пътя на момичето не минаваше покрай сгради, широки стрехи, дори и една открехната врата. Стремежът й да избяга и да стигне по-бързо до месарницата на пазара притъпи вниманието й, а изливащият се порой премрежваше погледа. Закрила главата си с якето си, така и не разбра кога беше стъпила на платното. Един миг, в който всичко щеше да се промени. Милена чу викове от отсрещния тротоар и инстинктивно в дигна поглед. В този момент връз нея се стовари с цялата си мощ черен мотор и помете крехкото й тяло. Мотористът и падна заедно с мотора си, а на няколко метра от мястото на инцидента лежеше още едно бездиханно младо момиче.

  Въпреки неспирния дъжд, десетки хора се събраха около пострадалите и правеха опити да ги върнат към живот. Линейката пристигна след минути и лекарите поеха всичко в свои ръце.

 - Какво се е случило? Станала е катастрофа! - чуха се нечии думи. - Извинете, извинете, мога ли да помогна? Уча Медицина в Университета, извинете....

- Лекарите са тук, момиче, не се меси, не виждаш ли? Май жертвите са три, виж! И са все млади. Не виждам лицата им, но...Този мотор ми е познат! - някой се извиха глухо и се затича в посока на падналия мотор. - Какво? Но това е моторът на Теодор! Тео, Тео! Чакай малко, аз бях с него! - Ивана се огледа. В очите й се четеше страх. Въртеше се като обезумяла и крещеше, но никой не я чуваше.

- Познаваш ли това момче? - попита студентката

- Защо никой не ми обръща внимание? Защо само ти ме чуваш? - Ивана погледна леко в страни и разпозна себе си в неподвижното тяло край пътя.

 - Но това си ти! Как е възможно? - отвори широко очи насреща й Милена.

-Така както е възможно ти да си тук, пред мен, и там....на улицата!

Дъждът беше спрял. След себе си остави само мокри пътища и три жертви.  Всичко стана за минути. Минути през, които лекарският екип не спираше да се бори за младите животи. Небето спря сълзите си и даде път на широка усмивка. И след най-страшната буря изгрява слънце. То изгря и за двете млади души. Вселената надникна през натежалите облаци и даде втори шанс на двете момичета. Изведнъж огромна сила сграбчи душите на Ивана и Милена и ги придърпа към телата им. Настаниха си в своите убежища и дадоха нова сила на младите си сърца.

 - Чувам те! И от съседната стая, пак те чувам...Милена! - говореше душата на Ивана.

- И аз те чувам, Ивана! Имам тръбичка в гърлото и май не си чувствам краката, но те усещам!

- Трябва да оцелееш, нали ще ставаш лекарка! Чувам  мислите ти, бъди силна заради братчето ти!

- Ще се видим ли като се събудим? Ела в моята стая, ще те чакам!

  Събудиха се след няколко дни в болницата. Родителите на Ивана бяха неотлъчно до нея докато тя спеше. Стискаше толкова силно ръката на дъщеря си, че Ивана усещаше дори и в съня си.

  Милена също живееше нов живот. Баща й крачеше нервно в коридора и стискаше очи в опит да не заплаче. Загубата на дъщеря му щеше да е загуба на собствения му живот. Ударът, помел Милена, беше удар по самия него. Животът го зашлеви по-силно от всякога, но му даде втори шанс. Отрезви се. Всеки лев оттук нататък щеше да е за лечението на дъщеря му.

Вторият живот на момичетата пое в различна посока от предначертаното. Всяка една чуваше мислите на другата, усещаше страховете й и беше там за да спре бурята.