Вълчицата

Нощта узряваше и беше готова да роди нещо ново и невиждано до момента. Това беше обещала на една специална приятелка.           
Небцето на Вълчицата залепваше от привкуса на тази нощна рожба. Тя не знаеше какво точно да очаква, но инстинктът на ловеца събуждаше у нея познати страсти.
Вълчицата обърна козината си наобратно и в огледалото се отрази образът на облечена в черни кожени дрехи жена. Само червените зеници под небрежния черен бретон издаваха, че тя не беше точно това, което виждаха обикновените човешки очи. Тези очи, обаче, бяха премрежени от самовлюбено опиянение и наивно вярваха, че виждат поредното си предизвикателство за завладяване. Да можеха само да чуят ехидния й смях. Тя, обаче, не искаше да издаде своето прикритие и надянала маската на леко разсеяна дама, влезе в нощен клуб, преметнала през рамо наметката си. Предизвикателно полюшваща заобления си ханш, тя се отправи към бара. Барманът беше прекалено лесна плячка и тя само процеди през белите си зъби поръчката, обръщайки пренебрежително гръб.
Апетитът й нарастваше, а от обещанието на нощта нямаше и следа. В момента, в който тя реши, че е време да смени мястото, светлините изгаснаха. Зениците на Вълчицата се разшириха. Само тя можеше да види това, което й беше подготвила нощта.
Към нея се приближаваше смирен мъж – красив, с топла усмивка. Той се спря пред Вълчицата и коленичи, свеждайки покорно глава. Тя изскимтя от болка, защото сърцето й изпита странен порив. Тогава Вълчицата прокле нощта, разбрала, че нейният подарък беше в състояние да й дари единствената човешка способност, която й беше чужда - да обича. 
                                                               * * *
Светлините отново осветиха нощния клуб. Столовете на бара бяха празни. Само наметка от странна кожа висеше някак не на място върху един от тях.
Навън, нощта умираше с усмивка.